ЩАСТИЕ ОТ УТРЕ – разказ на Красимир Манев
Елена стоеше в коридора на вагона и гледаше навън през отворения прозорец. Въздушната струя леко развяваше косата й. Погледът й отиваше далече на Запад, за където беше тръгнало и слънцето. Присви кротко очи и се замисли. Прииска й се да запали цигара, но се отказа. Не беше страстна пушачка. Можеше дори с дни да не запали. Дали заради силната си воля или заради твърдия си инат, самата тя не знаеше. Косата й беше късо подстригана, кестенява. Малко носле допълваше красивото лице.
Връщаше от работа. Беше ръководител по движението в едно градче, отдалечено на около четиридесет километра от окръжния град. За дневно и нощно дежурство и след работа пътуваше с бързите и пътнически влакове, които спираха на нейната гара.
*
Когато закриха училището в близкото селце, където тя беше учителка по математика, реши от раз – ще става железничарка. Изкара курса за стрелочник, поработи малко и тази професия влезе в кръвта й. Завърши и курса за ръководител-движение и търговска експлоатация. Веднага я назначиха на работа.
И така се втурна в тази професия. Телефони, дневници, радиостанция за връзка с локомотивните машинисти. Ами самият пулт за управление движението на влаковете! И най-различни лампички – червени, зелени, жълти. Мигат, не мигат. А най й харесваше, когато разминава два влака в гарата.
Динамиката и отговорността на професионалната й работа се смесваха с нетърпението и вълнението на пътниците. Всичко това зареждаше тази жена с положителна енергия и тя се чувстваше отлично. Тука напрежението я правеше силна. Случваше се понякога сама да взема решения. А сред колегите нямаше и капчица завист. А какво беше в училище? Един ти завижда за едно, друг – за друго. На трети си виновен за нещо. А за учениците пък да не говорим. Уважението и престижа на учителската професия бяха останали някъде в спомените.
*
Елена се носеше модерно. Така обличаше и десетгодишната си дъщеря. Много пъти беше си задавала въпроса защо се е омъжила толкова рано? Едва на осемнадесет. Даже не беше ги навършила.
Започнеше ли с тези разсъждения, отговорът блесваше като огледално слънчево зайче и заслепяваше съзнанието й. Тогава мислеше, че е намерила истинската любов. Идеалната. Някои се молят с години да имат деца, а тя зачена, дето се вика, от една целувка.
Трябваха й три години, само три години след сватбата, за да разбере, че идеална любов просто не съществува в реалния свят. Имаше я само в мечтите, въображението, филмите и романите. Беше красива като жена и добре сложена. Гърдите й се набиваха в очите на мъжете. Интелектът й беше на ниво. И добра къщовница беше. Апартаментчето й светеше от чистота. Беше го подредила с изтънчен вкус.
А детето й – то беше нейният свят. Сама си го отгледа. Без никакви баби. Това си личеше по възпитанието му. Колкото до съпруга си, Елена рано усети студенина в душата на Александър. Още когато рожбичката им беше бебе.
*
Когато той предпочете нощните смени в завода пред дневните. Разликата в парите не беше кой знае каква. Но имаше разлика в свободното време и то голяма. Колегата му имаше възможност да поеме и неговата работа. Сашо умело използваше това и кръшкаше. Беше тръгнал с една мацка от редовната смяна. Нощем редовно ходеше при нея. Обаче Елена усети похожденията му и се опита да разговаря с него. Съпругът й не даваше и дума да се каже за такова нещо. Това били нейни измишльотини и глупости. Просто работата го съсипвала и бил много изморен.
Но Елена улавяше неговата умора дори и в почивните дни, когато всички си бяха вкъщи. Той излизаше уж до пазара или на мач, а се връщаше след часове.
И сама правеше разходките на малката. Да пере, да чисти, да готви – беше съгласна. Но поне насреща за това да получаваше едно уважение… Не че не искаше да има и любов, но това беше само илюзия.
Тя беше жена на тридесет. Липсата на сладост в ежедневието започна да й тежи. Сексът й стана омразен, защото беше по задължение.
*
Един ден тръгна за работа, но след час и половина се върна. Заради обилния снеговалеж влакът беше закъснял много. Уговори се с началника на гарата той да вземе дневното й дежурство. Тъкмо щеше да сготви тая мусака, дето я беше планирала за вечерта.
Вкара секретния ключ в патрона на металната врата и се опита да го завърти, но не можа. Помисли, че Сашо е оставил неговия ключ, а той спеше много тежко. Как ли щеше да го събуди? Натисна звънеца. Приятна мелодия заля тишината в коридора на апартамента. Елена отпусна бутона и след няколко секунди пак го натисна, но този път продължително. Отвътре се чу шум от отваряне на врата и стъпки. Изненада се как е успяла да го събуди толкова бързо…
*
Радослав стоеше на съседния прозорец до Елена в коридора на вагона.
Беше ръководител-движение в съседната гара на тая, където тя работеше. Често се случваше да бъдат в една смяна. Предаваха си заминаванията на влаковете, а когато се случваше да няма движение за по-дълго време, си разказваха това-онова, най-често вицове. Веселяк беше Радо…
Откакто се разведоха с жена си, разходите му намаляха значително. Децата останаха при нея, а тя се беше прибрала при родителите си на село. В месеца поне веднъж, я събота, я неделен ден, ги вземаше в града при себе си. Разхождаше ги из парка, по кея. Водеше ги до близкия лесопарк, където ги возеше на лодка в езерото.
Двустайното жилище остана за него. За една година, откакто беше останал сам, не можеше да се каже, че е кукувал. Имаше седмици, обаче, когато не завърташе никаква жена покрай себе си. Това не означаваше, че се чувства самотен.
Обичаше самотата. Намираше себе си в нея. Имаше една болка, но тя идеше от другаде. Болеше го за децата. Жена му беше една глезла на мама и тате, а те пък бяха едни еснафи, не ти е работа.
Обстановката за развитието на малките въобще не беше благоприятна.
Добре, че беше успял да всели у тях от себе си добрата и богата душевност. Не че нямаха какво да вземат от майка си, но тя все нямаше време за тях. Не си взе майчинството, за да ги отгледа, защото не можеше да си остави работата. Защото шефът й бил попаднал „случайно“ на секретарка, която да разбира от всичко. То не бяха командировки в страната и чужбина, то не бяха тоалети и моди. Пък на носа й се беше лепнала такава приповдигнатост. Виреше го когато трябва и не трябва.
*
Радо и друг път беше пътувал заедно с Елена. Дори понякога вземаха един и същи тролей., но тя никога не беше му правила особено впечатление.
Но сега се взря в погледа й.
Очите й бяха изразително хубави. Леко гримирани и красиви, те предаваха една кадифена нежност на този неин поглед. Радослав улови и красотата на бялото й лице. Като че ли за първи път я виждаше. Хубав крак. Прав. Дълго бедро. Стабилно тяло. Очите му се закачиха на гърдите й. Компютърът в главата му щракна и даде заключение: не е за изтърване! Как беше възможно до сега той да не усети аромата на този хляб!
И неговият поглед тръгна по нейния. Няколко пъти. Но все изгаряше в далечните лъчи на слънцето, което отиваше на залез. А тя продължаваше да гледа. Накъде беше погледът й?
В сърцето на Радо се зароди онова чувство, за което той мислеше, че си е отишло завинаги.
Беше се влюбил. Не се стърпя. Едно пиленце пърхаше в душата му.
*
Приближи нейния прозорец.
– Как мина дежурството?
Елена беше потънала в размисли. За разлика от неговия поглед, нейният не отиваше в никакъв залез. Беше се върнала назад. В оня зимен ден, когато заради закъснението на влака не отиде на работа и се беше върнала вкъщи. Гласът, който чу сега до себе си, сякаш я беше ударил. Изненада се не толкова на въпроса, колкото на факта, че някой беше й обърнал внимание. Извърна глава и видя Радо.
– Нали знаеш как, нормално.
– Да запалим, а?
– Добре, ама цигарите ми са в купето – каза жената с усмивка.
*
Имаше красиви, правилно наредени зъби. Произношението й беше особено. Като че ли някъде отвътре, от душата й идваха думите и губеха от силата си, докато се чуят.
– Заповядай от моите – изрече на един дъх той и бръкна в джоба на блузката си.
Извади кутия „Боро“ и го поднесе към Елена.
– Ооо, „Боро“! – пак се усмихна жената и то повече от преди.
Радо не каза нищо.
Само повдигна рамене и ококори очи. Запалиха. Тя пушеше много красиво. Разговаряха. Веждите й бяха прави и леко почистени там, където се сключваха. Разговорът вървеше толкова приятно и бързо, че и двамата не усетиха кога влакът намали, за да спре в гарата.
Никога не беше ставал въпрос за номерата на мобилните им телефони, но този път си ги размениха.
*
Елена не взе тролея, както друг път.
Отиде до майка си, която живееше близо до гарата. Имаха уговорка. Пиха кафе, поговориха, както могат да го правят две жени и си тръгна.
Не чака много на спирката. В тролея беше задушно. Седна и пак се замисли за оня път, когато не отиде на работа.
*
Беше застанала пред вратата на апартамента и чакаше Сашо да отключи.
Но защо й се стори, че чува необичаен шум отвътре? Дочу и шума на водата, която изтичаше от тоалетното казанче.
Но входната врата така и не се отваряше. Елена пак натисна звънеца. Този път по-продължително. Нещо преряза мислите й. Сбръчка вежди. Усети тръпка по тялото си. Нима е възможно това, което боцна съзнанието й?
Мислите й вървяха на пресекулки.
В това време бравата щракна. В рамката на леко открехнатата врата се показа рошавата глава на Сашо. Изненада се, като видя жена си. Веднага се усети като в капан.
– Ти? – попита той ококорен.
Елена не каза нищо.
*
Влезе в коридора и остана като гръмната. Сашо стоеше само по слипове. През рамката на полуотворената врата към спалнята тя видя как една жена бърза да навлече дрехите си. Отвори и влезе.
– Извинете ме … аз… – непознатата жена спря да намъква дрехите си и скръсти ръце на гърдите.
Те бяха доста големи.
Може би затова зрънцето на лявата й гърда надничаше между пръстите, но тя не усещаше това.
– Няма нищо. Облечете се – отрони тихо Елена.
Беше се оказала по средата.
Между мъжа си, който си навличаше вече панталона и непознатата жена.
Там, по средата, където понякога просто не знаеш къде си…
*
Елена пропусна спирката, на която трябваше да слезе.
Споменът я беше завладял. Усети се, когато тролеят издрънча по моста.
Слезе на следващата спирка и тръгна обратно. Вървеше и се чудеше на себе си.
По принцип си е избухлива.
Винаги си мислеше, че ще издере очите и ще оскубе косата на тази кокошка, която прекрачи прага на нейния дом и легне с мъжа й. А то не стана така, ами точно обратното.
Може би работата й като ръководител-движение беше изградила у нея една нова система за възприемане на нещата в ежедневието.
Просто беше я направила по-твърда. Както влаковете вървят, нищо, че понякога закъсняват, така и животът трябва да върви. Нищо, че се случват подобни неща. Имаше философия в нейния разум, вече имаше нещо хубаво, което преди го нямаше.
Може би именно затова погледна непознатата жена в очите, погледна мъжа си и излезе тихо.
Близкото барче до пазара беше отворено, но още нямаше никой. Барманчето се изненада, като я видя толкова рано. А на поръчката й се изненада още повече. Голям коняк с чай. Друг път Елена пиеше само кафе. Понякога с две, понякога с три цигари. И толкова.
Момчето беше много симпатично. И шегаджийче. Много отдавна й беше казал, че я харесва и че се разтапя, когато я види.
Че беше рано, беше, но падналият сняг щеше да позабави пазара тази сутрин. Елена дръпна две яки глътки от коняка и отпи от чая. Запали цигара и погледна барманчето. Загледа се в него. Момчето си взе кафе и седна при нея.
– Как така? – от очите му светна зачудена усмивка.
– Ами… така…
Елена искаше да се усмихне отворено.
Не се получи. Усмивката й остана зад устните.
– Да не би нещо…
– Нищо – прекъсна го тя рязко.
Барманчето не знаеше в какъв тон да продължи, но бързо се окопити.
– Така си по-хубава.
– Как?
– Сърдитка.
Елена смеси коняка с чая и отпи.
– Кажи нещо, де, стига си ме гледал…
– Ела.
Барманчето стана и щракна ключа на вратата.
– Ела, ела да видиш.
– Какво до видя? – седеше ококорена Елена, но стана.
Момчето приближи и я хвана за ръката. Поведе я към складчето зад бара. Любиха се малко повече от половин час. Не усетиха кога изтече това време. Елена не помнеше откога не беше потъвала в подобни ласки.
Докато утоляваше женското у себе си, докато се реваншираше за изненадата вкъщи, мъжът й беше минал покрай барчето. Мислеше да удари едно кафе. И се надяваше жена му да е там. Искаше му се да поговорят. Да се извини. Разбра, че беше заключено и се върна в къщи. И през ум не беше му минавало, че тя е взела безвъзвратно решение още на мига.
Край! Никакви извинения повече…
*
След като тръгна обратно към дома си след пропуснатата спирка, Елена неусетно стигна до блока. Дъщеря й играеше навън. Само й махна с ръка, като се усмихна, и се качи в апартамента…
…Бяха изминали две години от развода, а днес този случай не излизаше от главата й. Търсеше някаква връзка, но не я намираше. Взе си душ. Обади се на една приятелка. Вечеря с дъщеря си и гледаха сериал по телевизията. После си легнаха.
Сънят не искаше да слезе в очите й…
Не беше се събирала с никого. Не, че нямаше предложения или пък че не харесваше нищо в мъжете. Така беше решила – да се отдаде изцяло на дъщеря си. Да живее за нея. И живееше. Само че отскоро малката разказваше как един татко купил нови дънки на детето си от нейния клас. Друг пък ходил в Румъния и донесъл много хубави маратонки… Трети татко се карал с класната на родителската среща, че децата били много натоварени в училище.
Елена усещаше как се разгаря въгленчето в сърчицето на дъщеря й. Липсата на татко у дома започваше да тежи на детето. А какво беше виновно то? Сашо беше престанал да изпълнява задълженията си на родител. Издръжката, която трябваше да дава на жена си всеки месец за малката, се стопяваше в чашите с водка.
На Елена не и се занимаваше със съдилища. Той сам се беше натресъл, където трябва. Живя малко време с една жена, която го заряза и избяга в Гърция. Сега беше прибрал друга, но нещо и с нея не вървеше, както трябва. Бащинското чувство отдавна беше умряло у него. За Елена този човек се беше превърнал в едно празно нищо. А на детето му трябваше нещо. Нещо като татко. Да усеща едно силно рамо, в което да с гушне вечер. И не само това. А само на детето ли му трябва? Елена искаше силната нежност на мъж до себе си.
Хубава е. Знаеше това много добре. А мъжете й го казваха направо. Понякога в очите, понякога по телефона. Но досега тя те посегна към никого…
*
Сънят така и не идеше при нея. Ясно чуваше топуркането на вагоните по близката линия. Локомотивите свиреха и нощно време. Железният път пресичаше половината град.
Минаваше полунощ.
Елена се усети напрегната. Стана и пак си взе душ. Отпусна се на леглото в хавлията си. Луната надникна през прозореца и се усмихна. Една нежна светлина тръгна от нейната усмивка и се разля тихо по полунаметнатите бедра на жената. Отпусна. Не искаше да мисли за нищо. Присви очи. Наистина не искаше да мисли за нищо, но щом клепачите скриха двете блеснали черешки, на които не им се спеше, картината веднага се нарисува в съзнанието й…
Влакът. Коридорът на вагона. Връща се от работа. Пушат цигари с Радослав и разговарят… Интересен човек…
Преметна хавлията около себе си, стана и запали цигара. Открехна малко прозореца, за да излиза димът навън. Видя луната. Усети топлина дълбоко у себе си. Топли тръпки като ситни мравчици тръгнаха по фината кожа на тялото й. Сякаш луната беше влязла у нея.
Усмихна се и без да мисли, взе мобилния си телефон и набра номера на Радо.
Извини се за среднощната „визита“. Оказа се, че и той не спи. Бил още на компютъра. Поиска му скайпа и седна зад своя компютър. Стана, когато вече трябваше да събуди дъщеря си за училище.
Малката не подозираше, че нощес мама не е спала. Но й се стори весела, за разлика от другите сутрини. Даже доста весела.
Не знаеше детето колко щастлива е била мама нощес. Както и не знаеше, че от този ден нататък и то щеше да бъде щастливо. Както си беше мечтало.
Красимир Манев
