“ЛУНА В ОГЛЕДАЛОТО” НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА – редакционна статия
ЗА КНИГАТА
Една трудна книга в много отношения. Трудна за автора – като творчески процес по подбора на произведения и структурирането им. Трудна за читателя – като нагнетена емоция, която, разпиляна в много слоеве и направления остава все така концентрирана.
„Луна в огледалото“ е шестнайсетата поетична сбирка на Габриела Цанева. И този път изданието е илюстрирано с картини на поетесата, като цялостния дизайн също е нейно дело. Композицията е подчинена на естетическите и философско-теоретични търсения на твореца, жанрово разпръснати, но обединени от вътрешната логика в развитието на лирическия „Аз“, както и от социално-политическите послания на автора.
В първата част, „Безформия“ намират място поетични импресии и поеми в характерния експресивен стил на Габриела Цанева. Следват три раздела с източни поетични и поетично-прозаични форми – „Монолози“, „Диалози“ и „Хайбуни“.
Много от произведенията, включени в книгата са публикувани в периодични издания и антологии.
Подборът, който представяме на читателя може да се разглежда както като щрих към изданието, така и като автоанализ на поезията. Нима поетът не казва сам най-добре онова, което „иска да каже“ на читателя…
редакционен коментар
ОТ КНИГАТА
ПОЕЗИЯ
Чета поезия…
нова поезия –
от онази, която никой не разбира,
но казва, че е хубава –
ярко индивидуална!
бунтарска!
различна!
прилична –
на…
прозрение?
Забавление
за ума.
Харесаш такава поезия…
В нея има нещо
лично,
логично…
…прилично
на теб.
Има нещо,
което привлича
с абсурда си.
Нещо,
което шокира,
което провокира –
с безсмислието си…
И мобилизира –
безмислието ти.
Нещо,
което прозира…
…прозирност…
прозрачност –
далеч от прозрение –
протъркан плат,
продрана плът,
нищност.
Нищо…
Но в него намираш
липсващата си същност.
Чета поезия.
Поезия на нищото?!
Но каква да бъде
поезията,
с която крещим
нищото в себе си
и в онова,
което трябваше да е общество.
Падение.
Падане,
разпадане,
пропадане –
продънваме се в бездните
на нищожно битие…
Чета поезия –
новаторска?
бунтарска?
ярко лична?
Отчаяно магична…
Една търкулната глава
по хълма на въображението –
все по-надолу пада.
Все по-бързо
набира скорост –
да стигне дъното.
Покоят на нулевата енергия.
Стича се слуз
по стената на бузите ми –
кой ще спре
умората на окото,
което излиза от дупката си,
за да намери търсеното…
Вакуумът на нулевата енергия.
Разпилени зрънца
в плътта на абсолютната нула –
птици кълват дланта
на клошар
вървя в сивата кал
на изгубения смисъл –
без мисъл и жал:
клюнове впити в дланта ми
кълнове никнат от вените –
корените на незасетите семена
се вклиняват в мен…
И гледам –
чета разхвърляните редове,
които пиша…
Мириша
на разложение…
Разложена шума
в калната пролет…
Шепа иглики
в изхвърлена гума
цъфтят и бодат
очите ти…
Спящи…
врящи затвори,
крещащи отвори –
очите ти,
пищящи от бодлите
на хиляди болки,
зарити в разложението на цъфтящата
пролет.
Полет!
*
поезия –
дихание върху хартия
вместо стъпки по пътека
СЛУШАМ КАПКИТЕ
Слушам капките на топящия се сняг.
Искам да бъда капка,
летяща към пръстта.
Към топлото, към тихото,
към покълването на живота.
Приземяване?
Заземяване?
Изравняване на потенциали,
приравняване,
принизяване…
Низини и хълмове,
потенциални ями
и локални върхове…
Пиковете на капките,
падащи в локвите –
изригване,
нови светове –
като чегъртане в небитието.
Не, не искам пръстта.
Искам небето.
ДВОЙНАТА НИ СЯНКА
*
двугърба планина
като двугърба камила –
слива се с пустинята
попива в смог
шумът на града
*
настръхнала четина –
боровете по гърба
на билото
*
двугърби дюни
пият пяната на морето –
вкисната бира
и гръбнаци от цаца
в пластмасова агония
*
гърдите ти,
солени, хрускат
песъчинки в зъбите
напукани устни кървят –
сухопътни граници
*
в клюна на гарван
Луната – търся
двойната ни сянка
*
невен и кокичета
в градината на баща ми
сбъркан свят
*
две мъртви птици
зад оградата
всичкият гняв на вселената
няма да стигне за възмездие
нито емпатията за възкресение
*
стъпки към хълма –
ще останат ли
и след мен
Габриела Цанева
редакционна статия
