На своя 85‑годишен юбилей Иванка Павлова се завръща с нов цикъл стихотворения — тихи, мъдри и дълбоко човешки. „След едно дълго мълчание“ събира в себе си болка и надежда, тревога и благодарност, любов към България и към словото. Това е поезия на зрелостта — откровена, светла и неподправена.
СЛЕД ЕДНО ДЪЛГО МЪЛЧАНИЕ – поетичен цикъл на Иванка Павлова
ДАР
Усмивка – насърчение.
Усмивка – обещание.
Усмивка – притеснение.
Усмивка – разстояние.
Усмивка – подозрение.
Усмивка – награждаване.
Усмивка – одобрение.
Усмивка – премълчаване.
Усмивка – извинение.
Усмивка – наказание.
Усмивка – раздвоение.
Усмивка – упование.
* * *
Как да оценим едно стихотворение?
То може да струва повече от злато.
След прочита му душата е окрилена –
полетът на духа не се мери в злато.
Словото се нуждае от отлежаване,
преди да намери своите читатели,
сила да им даде, за да се изправят,
да ги взриви, да промени съдбата им.
Каква невероятна енергия, скрита
в наниз от думи! Животворна магия,
предизвикателство да достигнат звездите,
безкрайния космос в себе си да открият.
МОЯТА ХУБАВА БЪЛГАРИЯ
„Моята хубава България!“ –
изтръгва се вопъл от сърцето ми.
Пред погледа ми – филмови кадри:
върхове, ширнали се полета.
И мислите ми като копита
на бърз кон душата ми раняват.
„Докога ще я има? – се питам. –
Кой ѝ отреди съдба такава?“
Времето някога ще ни осъди.
Каква вина, какво предателство –
да лишиш потомците от бъдеще
и да забравиш за кръвта пролята.
* * *
Синът ми ме завива с топло одеяло,
че в плен на думите смирено съм притихнала.
Внезапно музата ми ме е връхлетяла –
подир мълчание отново пиша стихове.
Усмихвам се. Благодаря. И осъзнавам,
че двамата сме вече с роли разменени.
Това, което с обич всеотдайна правих,
сега синът ми връща с преданост, с търпение.
И този жест лекува, трогва, окрилява.
Възкръсва спомен. Бликва от сърцето песен.
Към своя връх житейски смело продължавам,
макар че не е лесно, никак не е лесно…
ДОКОГА?!
Хапките в гърлото ми засядат.
Души ме незаслужена вина.
Захвърлил първобитната брадва,
човекът с ракети води война.
За какво е строил катедрали
като протегнати към Бог ръце,
завета му за любов забравил,
с опустошено от алчност сърце?
А на екрана – рухнали сгради,
разкъсани детски тела и дим.
Страхът дори съня ни взривява.
Дали човекът ще се вразуми?
НА ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ
Съзнавам ясно – времето препуска,
безброй несвършени неща ме чакат,
но някои не трябва да пропусна.
Ще прочета забравените книги,
които озариха младостта ми.
Ще бъде светло възкресяване
на минали в отвъдното поети.
И аз ще бъда друго същество.
Ще ми говорят думите, заспали
в задълго в неотваряните книги.
Уплашена съм. Толкова е много
несвършеното, че си пожелавам
съдбата ми да бъде отзивчива –
да ми отпусне още малко време,
за да се поклоня на всяко цвете,
да кажа на приятели и близки
„Благодаря ви. Много ви обичам“,
да им простя, да им поискам прошка
и да си тръгна ведра и смирена.
КЪМ МОЯТА МУЗА
О, милостива скитнице, отново
посред нощ властно ме събуждаш.
Заставяш ме в слова да изповядам
взривяващите ме горчиви мисли.
Благодаря ти – даде ми почивка
да си поплача, дъх да си поема,
а после ми напомни за дълга ми
до своя край на словото да служа.
Забравям глупавите си закани
от този свят безумен да избягам,
и търся смисъл стихове да пиша
в надеждата да победи доброто.
Иванка Павлова
Прочетете и други публикации на Иванка Павлова в сп. “Картини с думи и багри”
