В юбилейната поредица, посветена на 85‑годишнината на поетесата и преводачка Иванка Павлова, представяме нейни преводи от един от най-значимите унгарски лирици – Льоринц Сабо (1900–1957). Поет, който издига красотата и мига от всекидневието в култ, смесва жанрове и доближава поетическото слово до живата реч. В превода на Иванка Павлова неговата чувственост, психологическа дълбочина и изповедност звучат с особена чистота и вътрешна светлина.

ТВОРЧЕСТВО: ИЗКУСТВОТО НА ПРЕВОДА
ИВАНКА ПАВЛОВА ПРЕДСТАВЯ:

ЛЬОРИНЦ САБО

Льоринц Сабо (1900 – 1957) е един от най-значителните унгарски поети от поколението след Ендре Ади. Той смесва жанровете, стремейки се да доближи поетическото слово до живата реч. Издига в култ красотата и мига от всекидневния живот.

Работи като журналист. Основава в. „Пандора“ и е негов редактор.

Разочарованията му го довеждат до отчаяние и самотност, но душевните му страдания дават богати плодове. Сабо е автор на голям брой стихосбирки. Сред най-значителните от тях се нареждат „Песента на щурците“ и „Двадесет и шестата година“, съдържаща 120 сонета, написана в памет на голямата му любов.

На български език е издадена книга с негови стихове, озаглавена „Фортисимото на щуреца“.
Лириката му е преведена на 14 езика. Блестящ преводач, претворил на родния си език сонетите на Шекспир, поезията на Гьоте, Вийон, Бодлер, Омар Хаям и др.

Сабо е носител е на наградите „Атила Йожеф“ и „Кошут“.

СМУТ

Заеквам, вие ми се свят и се прикривам,
срамувам се от себе си и се боя:
красивото ти тяло ме вълнува.
Не те познавам,
аз не съм, какъвто бях.
И докато и ти за друго,
заеквайки от смут, говориш,
копнежът ми, едва прикрит,
съзира върху устните ти само
и постоянно бъдещата ни целувка.

Един за друг сме непознати.
Ти истински ще бъдеш моя,
когато ми принадлежиш изцяло:
не е достатъчно душата доверчиво
да се освободи
от целия си свян,
а и телата ни, с любов
притиснати едно до друго,
да се стопят в блажена изнемога.

Заеквам, вие ми се свят и се прикривам.
Прости ми, скъпа, че не съумявам,
тъй както трябва, да се изразя:
така си свежа ти –
вълнуващо, красиво обещание
и съпротива, и надежда неочаквана.
Днес мога само да призная,
че съм смутен, че те обичам
и тайно, непреодолимо те желая.

ТИ СИ НАВСЯКЪДЕ

Ти си навсякъде, където аз
те срещах и обичах: връх и път,
село и град с дланта си ме зоват;
напомнят ми за тебе зной и мраз,
и речен бряг, и пушекът на влак,
а в тях – копнежът луд на любовта
през тези двадесет и шест лета –
от порива ни пръв до края чак.
Навсякъде си ти: уханен цвят,
възраждаща ме младост, аромат,
наслада, буйна радост в този свят.
От спомена за тебе обсаден,
в безмълвен вопъл стена ден след ден:
Навсякъде е Никъде за мен.

БАЛАТОН, ВАКАНЦИЯ

Горещо пладне, не помръдва даже
и оня гущер престарял връз купчината камъни.
Разтапям се. По пътя в планината –
разхождащи се бели дрехи и червени слънчеви чадъри.
Хора?
Жени.
Напълно непознати. (И дваж по-непознати.)
И аз съм чужд за тях. С копнеж, с боязън
се скривам в обедната самота.
О, колко си далеч сега!
Червеното трепти върху зеленината.
И пак жена!
А долу – гара, вили и алеи, езерото,
взривяващото пладне…Чак невероятно е,
че влакът не пропуска гарата…От светлината
е омагьосана водата, слънцето дълбае
под кожата ми своите целувки –
болезнени и сладки. Трябва да заспя…
Кръжат, сношавайки се, две мухи зелени.
О, колко си далеч сега!
Доплаква ми се, но при мене допълзява само
една полупремазана змия.
А би било прекрасно, ако някой –
например ти
или пък друга, онази, белодрехата,
е тук сега:
прекрасно би било
да се склоня над устните ѝ, да извадя
от блузката ѝ малките гърди
и върху хладните бедра,
през сълзи и ридания,
избавяйки се от влудяващата ме тъга,
несетно да се слея с Бога
и с омагьосващото лято!

ГОРСКА ЛЮБОВ

Сдрачава се… Пред кухнята ни наизскачаха невидими щурчета,
в далечината секнаха отекващите удари на брадва.

Дори и пътищата са се сгушили върху мъхнатата гръд на гората,
а въздухът безплътен, дъх стаил, се вслушва в нещо.

Усещаш ли вълнуващата ласка на вечерните цветя?
(Поляните облъхват с аромата си душите ни.)

Любовно упоение струи в ръцете ни,
ако случайно пръстите ни се докоснат,

и всяка моя клетка тръпне от отмала,
помисля ли за нашите безкрайни нощи.

А всъщност се е спуснал здрач, но аз и ти не забелязваме,
че пушекът провесва над комина рошавата си глава,

че е отново нощ и над любовното ни ложе
разпуква любопитните си пъпки розата.

ЗАМИНА ТИ И ВСИЧКО ОПУСТЯ

Замина ти и всичко опустя. Изчезна
вдън мъртвите гори тъй веселото ехо.
Ридаейки безмълвно там, не иска то да слуша
призивните ми думи, с лъчезарна радост
след мене името ти да повтаря, а довчера –
все още заедно, щастливи – го учехме с теб на това.
Повяхна подиробед пищната зеленина,
затвори пъпки цъфналият шипков храст,
на теменужките в очите бликнаха сълзи:
без теб и аз помръкнах, нова горест
се вля в измъченото ми сърце.
От камъните на старинна кула
над селото се взирах надалече
към кораба с опънати платна.
И мене ли отнесе той? Стоях безжизнен,
дордето проехтя вечерната камбана.
Нощта роса поръси: натежаха
звезди по моите ресници. До среднощ
сред гънещите се дървета тишината плака.

МИГОВЕ

Откакто вчера те целунах
и ти в истома (но за миг,
защото тутакси запротестира)
остави коленете ми между треперещите си нозе,
извайва постоянно благодарността ми твоя образ.
Стоиш пред мен – по улицата, докато работя,
навсякъде се сблъсквам с тебе: виждам
отметнатата ти глава, пламтящото лице,
затворените ти очи и върху устните –
прекрасната усмивка на мъчителна наслада.
Тогаз и аз за миг очите си притварям
и чувствам, че ми се завива свят,
усещам близостта ти, къпе се лицето ми
в любимите черти на твоето лице,
гръдта ти пламенна обжаря моите ръце,
целуваш ме и се пробуждам ужасèн:
това е лудост и все пак така вълнуващо е
в теб да потъвам, цялото ти тяло
да ме обгръща и блажено
в горещите ти вени да препускам.

НАЙ-КЪСИЯТ ПРОВОДНИК

Скъпа моя, чуваш ли: “Обичам те!”.
Или ти го знаеш вече? Е, тогава
нещо ново ти предлагам да направим.
Погледни ме и кажи: “Обичам те!”.
Всеки миг повтарям аз: “Обичам те!” –
двадесет и пет години без насита.
Свързваше светкавично душите ни
като къс проводник туй “Обичам те!”.
В тези думи диря аз спасение:
с теб чрез тях се сливам; те за мене
и живот, и смърт са; възкресение,
ако си забравила, че няма –
както аз – да бъдем вече двама,
и повтаряш страстно пак: “Обичам те!”.

НЕ ТЕ ДОКОСВАМ, САМО
ГЛЕДАМ КАК СПИШ…

Към тебе крадешком се приближавам
с уплашено сърце и предпазливо:
тъй таралежът дебне пепелянка.
– Не, не, прости ми, мила! Но не зная
защо желанието днес ме мъчи
така неудържимо, малодушно.
Тъй кротко спиш, усмихваш се в съня си,
като че ли щастлива си играеш
със бъдещото ни дете и с мене.

Не те докосвам, само гледам как спиш
в леглото си и вдишвам отдалече
на твоите коси дъха омаен.
Как спиш, в самозабрава наблюдавам
и всичко в тебе диша и живее…
Защо не се успокои у мене
самотността ми тъжна, постоянна?
Недоверчив, от всекиго се пазя,
не знам на свободата да се радвам
без някакви резерви. От себичност
се раждат угризения в душата.
Страхувам се от тебе и когато
те обладавам с обич спотаена.
И днес така смутен пристъпвам, сякаш
си мой враг и към тебе аз обръщам
бодлите на душата си с боязън,
че би могла тиранин мой да станеш.

Не те докосвам, само гледам как спиш…

На мен такава доброта ми трябва,
такава преданост и всеотдайност,
за да съм истински щастлив и все пак
такъв, какъвто съм, да си остана!
Което аз не съм – това ми трябва:
безкористност и весела, и свята –
да ме спаси от самообвинения.
Любов такава ми подхожда само:
спасителна, като земята вечна,
като смъртта, като живота проста –
те пъпната ни връв съединиха
с ръцете си и те ще я развържат.
Не те докосвам, само гледам как спиш…

ПОРАЖЕНИЕ И БОЛКА

Каква мъчителна потребност:
в жените търсех само тебе.
Страстта им жарка изстудявах.
Дори да бяха по-различни,
скърбях, че не ти ме обичаш.

Решил бях да си отмъщавам:
изневерих ти. Оттогава
разбулена е всяка тайна
и всички мои отношения
са безсърдечни забавления,

в които средство е жената,
а аз съм господар развратен.
И опознах плътта напълно.
Законите ѝ знам подобно
техник – двигател. Но бях склòнен

ума си още да шлифовам –
харесваха ме образован,
а аз не знаех твърде много.
И с отчаяние разбирах:
в жените само тебе диря.

Когато имах всичко – сила,
пари и горда вяра, ти ли
в дете отново ме превърна:
болеше ме неутешимо,
че може би любовник имаш.

И знаех: няма да превзема
(не тебе, идеала в мене)
със безразличие. Изгарях
от болката неизлечима
пред крепостта непостижима.

Тъй варварският цар отстъпи
пред Свети Рим земите скъпи –
стотици градове завзети,
че бяха скръб и поражение
за него, а не постижение.

Прикрит зад тайната си, с горест
войските си оттеглих скоро.
Сега в родината се питам:
защо не разруших със грубост
копняната, омразна хубост.

Льоринц Сабо

Превод от унгарски език:

Иванка Павлова