СЛЕД ПОСЛЕДНИЯ УДАР – поезия на Тодор Билчев

ДНЕВНА ЛУНА

На утрото от мрака непрогледен
една останала звезда блестеше.
И в марша си към светлина, победен,
уверено и бодро днес вървеше.

Че вече всичките звезди умряха,
деня поглеждайки в очите.
Загиваха, но светейки живяха.
На слънце тази грейна със лъчите.

Какъв бе смисълът в нощта, че свети,
когато в ден и тя се днес превърна?
И няма никой в него да се сети,
че мрака в светлина тя преобърна?

Но слънцето кога напече вече
и с обич грееше в небето синьо,
едно невзрачно, мъничко човече,
съзря изписан в него образ лунен.

НА ЖИВОТА НИ СЪВЕСТТА

В жълтата шума, в шумата пъстра,
куче кафяво е скрило снага.
Свито в съдбата, носи си кръста.
И примирено очаква снега.

Някаква лелка му хвърли мръвка.
Бяха очите ѝ пълни с тъга.
Глътна я бързо и не я сдъвка.
Тъжно зави по изгряла дъга.

В шумата после легна отново.
Чакаше вече да дойде смъртта.
Винаги е за нея готово
то, на живота ни зъл съвестта.

Ала, когато зима настана,
всеки в черупка тогава се скри.
Кучето само вънка остана.
Белият сняг със воал го покри.

И се понесе с вихъра леден
воят любовен към бледа луна.
Пееше химна земен, последен,
някакво същество от светлина.

Пееше с него, цяла, земята.
А в мразовитата, зла тишина,
бавно, покълвайки със цветята,
се роди човешката добрина.

Тя върху хората се принесе.
И завладя ги, тъй както мълва.
Химнът на кучетата донесе
за духовния им огън дърва.

Но не зная жив дали е още
този пламък, искрящ и в тъмнина?
Само някога, събуден нощем,
виждам се огрян в звездна топлина.

РЕЗБАРЯТ

Усърдно дълбае с длетото резбарят.
И никой не знае какво ще излезе.
Дървото под него душа си разтваря.
И малко, невинно човече се плезе.

След удара, удар. Ракия. Цигара.
И все по-дълбоко резбата навлиза.
С резбарство живота не леко се кара.
Но стига за вино и скъсана риза.

Резбарят рисува и удря длетото.
А то във дървото без милост се впива.
Разкъсва се между двете съществото,
което от ударите не загива.

„Дълбай ми душата!” – дървото ридае.
Резбарят не знае душата къде е.
След удар длетото се впива накрая,
където нормалните живи не смеят.

Какво ли ще стане с последния удар,
Когато и двете души се целуват?
Едната остава на земния одър.
В просторите звездни резбарите плуват.

Тодор Билчев