СЛЕДИТЕ – поезия на Стоян Михайлов

СЛЕДИ

Следите ми се губят все назад
в едно село на хвърлей от Балкана.
Там нощите са звезден водопад,
а утрините слънчева покана!
Останаха ми паметни следи
с учители добри и талантливи…
Урокът за живота наследих –
безкраен низ с потайностите живи!
Следите ми са още под Мургаш
със автомат под шапката му бяла…
Те в столицата вляха ми кураж,
като напролет птица полетяла!
Пред мен наука тайните разкри
за атоми, кетони, полимери…
А щастие в очи ми заискри –
момичето любимо щом намерих!
Следите ми затвориха кръга –
в гнездото родно весел се завърнах…
Семейството, родители, дълга
със дни ощастливяващи прегърнах!
Написаха следите ми роман
обикновен, по своему приличен…
Чета си го с любов и приласкан
го препрочитам, просълзил очите!

МЕЧТАНИЕТО

На безсмъртния Шуман

Вълните дунавски ли в ноти вписа,
та ни искри в гърдите плахо пръскаш?
Преливат тонове
и с тях роди се
„мечтание” сред нас
в незрима връзка.
Новатор-романтик, в сърце без виза
напира нежно с властваща намеса!
Дочува се навън,
в дома ти влиза
със Афродита във ръка
принцеса.
Пробудено „мечтание” повежда
от утрото деня към добрината…
А в музиката
иска да поглежда
дори и недолюбец –
сатаната!
Заспиваш с тоновете неподвластни
на време и за миг дори забрава…
В сърцата огънят пламти –
не гасне,
и сякаш в лятна нощ
звезди раздават!
Дочу ли през училищното време
твореното от майстора-ваятел?
Прекрасното
и бог не ще отнеме –
„Мечтанието” в път,
заклет приятел!

МОЙ ЕЗИК СВЕЩЕН

Като солта и хляб, насъщни всеки миг,
вода и въздух жизнено потребни –
ти нужен си ми, звучен български език,
със теб осмислям дните си поредни!

Нали ечеше ти от век на век,
нали в уста бе царска и войнишка –
та неведнъж по пътя ни не лек,
държава възкреси из пепелища?

Летя Бенковски с кървави слова,
за свято дело Левски кле народа!
Свещени думи! Как ли онова
велико тайнство ваша бе угода?

Как дядо Вазов със любов избра
от извора ти най-кристални струи?
Съкровище за бъдните събра –
да види се България и чуе!

Във Космоса днес носиш храбростта
на Дельо, баш родопския хайдутин!
И чудно, как е сбрана мъдростта
народна, от слова в напеви чути?

Език свещен на моите предци,
нозе пред теб превивам – коленича!
Прегръщат те с любов безчет творци –
в стихове звучни България кичат!

АЛБЕНА СРЕЩА БЪДНИНИТЕ

България без Добруджа не може,
без Йовков Добруджа осиротява…
Албена е в писателската ложа
красавица е тя, с любов ни сгрява!

С очи дълбоки и проникновени,
снага-кошута тънка и игрива –
пулсира тя в кръвта на баш ергени
и с ритъма сърдечен им се слива.

Заслушай се в смеха и мелодичен,
в потрепващите лъскави пендари…
Тя цяла е трендафилът окичен,
що в росната градина си заварил!

Как пее и душата добруджанска
за мъката човешка, вездесъща…
В гърдите ни, като ракия ланска
прелита и отново се завръща!

Косите и сребристо разпилени
що ласки помнят, топлота сърдечна…
Хвала на Йовков, с творчески премени,
че я отправи в бъдното далечно!

ДРУГАТА КОЛЕДА

Една цигулка в две бедняшки длани
с трептящи струни лептата си сбира…
Минават хора – старец куц се спира,
множи с монета другите му сбрани.

Неспирно музикантът тегли лъка,
при все че му сърцето тъне в мъка…
В квартирен дом по късно се прибира –
през ден дори вечеря не намира.

Остави го жената, взе детето –
парите за издръжката не стигат…
Не паснаха! „Бил щедър със сърцето“ –
избяга без очите и да мигнат!

Сега с цигулката се двама борят –
за хората разпалват топлината!
Те с музиката искат да разтворят,
за обич безпределна сетивата!

И стъпва бизнесмен със връзка вносна –
дори с очи „Орфея“ не докосна…
А дама пищна, с токчета високи,
глава извива в другите посоки.

Тъй жари слънце и потокът секва,
на наш Ромео малко поолеква –
снагата си на пейката отпуска,
от джоб коравата си кифла хруска…

Пристига тъй денят на Бъдни вечер –
рождението Божие се чака…
Наш трубадур, на музиката вречен
с цигулката – очаква само мракът!

Стоян Михайлов