СЛЪНЦЕ МИ Е НУЖНО – поезия на Павлина Петкова

СИТНЕЖИ

Бърза времето на дните ни –
бяга неуморно, птиците след него
галят с песните тревите.

Цветна градина бе и младостта
от стръкове и кал – дом –
две лястовици под стряхата запяха,
млади пилци от гнездата отлетяха.

Смехът на талази изпълва простора
с грижите на гръб за хляба насъщен,
с надежда утрото ни мами
все по-надолу към мравешките къщи.

ВРЕМЕТО – ВОДЕНИЧЕН КАМЪК

Времето – воденичен камък
мели дните –
брашно за погача
за Света Богородица.

*
През вратата на храма
влиза вятърът,
облизва огъня на свещите.

От олтара
псалм
към купола и иконописа.

На капандурата
гълъби
гукат на Господ.

Небето се смръщи, облаци сиви разпрати,
мълния на длъж и шир простора освети.
Цветен прашец липите ръсят.

Мокри клони към земята преведени –
жита и ливади блестят окъпани.
Хлебни гриви вятърът гони –
аленеят платна на платноходи.

Слънчев лъч облаци разгони,
усмивка ведра вред изпрати.
От топлата гръд на земята
сладостна пара
живителна сила заплиска.

*
Златен прашец
от цъфналата липа
покрива пътя,
но не и за слава.

ДЕКОР ЗА СЦЕНА

Луна –
брошка
върху шала на нощта.
Сън.
Звезди
по небесвода.
Светулка в мрака.
Миг от Вечността.

*
Край соления бряг с раковини,
където гларусов писък ме вика,
шепна думи на синята безбрежност
и питам:
Къде си?…

*
Уморена старица
пристъпва бавно.
Спря се да почине
и с тояжката си
подпря здрача.
Невиждащото й око
отрони сълза.
Сниши се старицата –
стаена трева –
и душата й
литна след птицата.

*
Навъсено утро.
Над угарите
врани водят
провесени мъгли.
Тягостен ден.
Октомври с въглен рисува
подранилия хлад.

*
Есента не е край,
а ново начало
след плодобера –
пренесъл багрите
по шарени рафтове –
слънцето на лятото
с вкус кехлибарен
за топлите зимни нощи.

НЕКА Е ДНЕС

Утре ще е безпътица.
Нека всичко е сега.
Дори животът да шиба с
камшика на времето,
ще подпра небесата с рамо.
Лудетина съм, знам. Непокорна.
Искам днес.
Утре вече нищо няма да е същото.

*
Научих се да вървя
срещу бурята.
Нека ме блъска в гърдите,
защита имам – обичта
на малките ми слънчица.
Тя крепи ме в несгоди,
а в пороите бурни
брод е за мен.
И утеха!

СЛЪНЦЕ МИ Е НУЖНО

Не само онова в небесата,
а това, което грее от лицата.
Усмивките, стоплящи дните,
разпалват топлина в душите.
Слънце ми е нужно.
Все повече
и повече!

Павлина Петкова