СМИСЪЛ ДА РАЗДАВАМЕ ОБИЧ И ДА ПРАВИМ ДОБРО – интервю на Илияна Кръстева с Венелин Терзиев

Разговор на Илияна Кръстева с проф. д.н. Венелин Терзиев  преди представяне на новата чу книга „Щастие – спомени за бъдеще“

Силва Василева за книгата:

Някога, някъде, някой бил казал, че думичката „ако̀“ била най-безсмислената. Защото това, което трябвало – щяло да се случи.

Може би и да е така.

Но ако следвахме нормалния ход на историята, тази книга не би трябвало да е възможна. Защото е написана бездиханно. Всичко в нея опровергава и разбърква подредености. Или създава нови.

Ти, читателю, си съдникът, който ще реши. Иска се само доза кураж, за да четеш – независимо и въпреки.

Преди това някой, някога, някъде е разбъркал нездравословна доза думи, за да покаже себе си пред света.

– Професор Терзиев, какво Ви вдъхновява да се събуждате всяка сутрин?

– Едва ли всяко утро вдъхновява, но ние, хората, така сме устроени, че нещо, което се повтаря многократно и ежедневно го приемаме като обичайност. Факт е, че е някак по-приятно да се събуждаш всяка сутрин в едно различно очакване, а не в монотонния ритъм на повторението. Но истината е, че животът сам по себе си е нещо много ценно и често, залутани в своето ежедневно препускане, пропускаме насладата от него. А той е интересно забавление, което всеки ден и час ни изненадва. Понякога успяваме да задоволим прищевките му, друг път оставаме изненадани или разочаровани от това, което ни поднася. Понякога дори не забелязваме това и го приемаме като някаква досадност към поредното ни задължение, а то е част от пътя към нещо ново.

– Какъв въпрос бихте задали на един от любимите си поети – Константин Павлов, ако бяхте негов приятел тогава, и какъв отговор очаквате от него днес

– Константин Павлов е някаква неизчерпаемост и сила едновременно, която ни е връхлетяла в една сладка агония. Като за първи път чух негови стихове ми направиха силно впечатление думите и тяхното странно използване. Това се случи в сумрака на една зимна вечер малко преди Коледа. Произнесените стихове звучаха някак странно и отдаваха на нас, слушателите, от своята сили на втъканите в тях послания. В едно своите произведения, което е нарекъл „Декларация“, той казва:

Стойността си
сам ще изчисля
марксически:
Тя е равна
точно на труда
изразходван
в себепроизводството ми на човек.

В своята прозаичност на мислите си бих го попитал за какво нямаме време или не е ли това онзи път към истината. Той има способността сам да си задава въпроси и доста оскъдно красноречиво да отговаря:

С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.

Понякога Константин Павлов ме обърква, друг път ме натъжава, но най-често ми дава опора в „моето усилие напред“.

– Вие се срещате с много личности от света на културата и изкуството. Коя е най-необичайната Ви подобна среща и как бихте я коментирали?

– Тези срещи винаги са неочаквани и в този смисъл необичайни. Идват уж случайно, но съвсем навреме да осъществят своето значение. Някои са закъснели, други подранили – те всички имат отражение върху мислите, чувствата, действията, очакванията и бъдещите въжделения. Понякога се откриваме трудно, понякога не се разбираме, понякога само се усещаме – това е срещата с изкуството, то няма своята еднозначност и е част от личното съпреживяване. Понякога срещата не е физическа, а с това което даден индивид е създал, дори то може да е далеч във времето и пространството.

Най-значимо запомнящата се такава несъстояла се лична среща е именно с Константин Павлов. Има поредица от такива срещи интересни, влюбено различни и мечтателно разнородни. Всички те носят очарованието на определен миг от време, част от нашето съществуване. От тях блика енергия и сила, и най-вече доброта.

– Какво е Вашето „гилти плежър“ четиво или хоби, което никой не би очаквал?

– Чета различни и много неща, някои, защото това е нужно, за да се свърши определена работа, други, защото случайно или неслучайно са попаднали при мен. Разнообразност във всичките ѝ измерения. Вероятно когато всичко е толкова объркано и неподредено, търся някаква споделена мъдрост в исторически и документални четива.

Странно усещане са историческите и биографичните послания, които освен че те въвеждат в друга измерима реалност, ти дават и усещане за мислите и чувствата на хората, които е трябвало да вземат трудни решения.

В днешния ден подобни книги са съпроводени с неособено уважение към тях, защото отразяват времена, които отричаме и не приемаме, но като изключим покривката от идеологическа несъвместимост с днешния ден, могат да бъдат открити не само интересни неща, но и значими. Една такава книга е „Дневникът на граф Чано: Политически дневник 1939 – 1943“, която мисля, че издаден у нас още през 1947 г. от издателство „Призма“ в София.

– Как бихте описали цвета на времето?

– Всичко се характеризира със своята относителност, но най-вече с усещане на времето и пространството. Всичко е толкова изменчиво и променливо и то най-често е свързано с нашето вътрешно усещане за душевност. Цветовете на времето отразяват нашата същност и нейното проявление към външния свят. Това най-простичко описано е отношението към околните и това, което се случва.

– Вашата „Книга за мечтите“ е мост към творчеството на много автори. Какво беше най-изненадващото откритие, което направихте за себе си?

– Открития трудно човек прави сам за себе си, но в конкретиката е това, че ние сме изключително наситени с богатство в литературата и въобще в различните изкуства. Почти всичко в нашето минало остава недооценено или недоразбрано, а разказвачите към нашите съвременници и млади хора са твърде малко и всичко остава неразбрано, дори неизказано. „Не градете толкоз дувари, дето да ви делят, ами повече мостове – да ви събират“ е изрекъл първостроителя Колю Фичето.

Днес повече от всеки друг път са ни нужни мостове, които рушихме с такова усърдие и с такава бързина през последните години. Осъзнатост от тази необходимост и сила за преодоляване на многото прегради, които стоварихме между нас самите. На всяко такова начинание е необходимо да намерим водачите и да им дадем сила да ни преведат през трудностите, които не се характеризират с особена необичайност – най-малко, защото са се случвали и преди това.

– От Вашите есеистични послания се вижда, че често пишете и работите на различни места както тук, в България, така и по света. Кое е най-странното място, на което сте намирали вдъхновение за вашата работа?

– Моята своеобразна прецизност е в търсенето на смисленост в това, което върша или се опитвам да свърша. Не всяко начинание се простира до своята успешна завършеност. Най-добре се чувствам вкъщи, където съм приел, че най-добре могат да се свършат определените за целта неща, но животът не предоставя винаги този комфорт и се налага да се свърши определена работа на всевъзможни места. Понякога гледките със своята пасторалност или безбрежност създават усещане за успокоение и измамна безгрижност и дават определена и временна възможност да попаднеш за малък отрязък от време в някаква възможност да напишеш или създадеш добри текстове. Едва ли само мястото създава това удобство – те всичките са част от съзнателното или несъзнателно преживяване, в мисловните ни терзания или в нашата мечтателност. 

– Как виждате връзката между мечтите и щастието в бъдещата си книга и какви нови перспективи планирате да разкриете?

– Книгите са събрана мъдрост, доколкото самият автор може да прецени какво от това да разкаже на околните. Без никаква особена претенциозност в новото четиво ще споделя своите изживени неща, ще споделя някои от предвидимите очаквания и по особен начин идеи, които се ме спохождали многократно в мислите с личната си чувствителност.

– Какво би било заглавието на книгата за вашата житейска история?

– „Смисъл да раздаваме обич и правим добро“

– Кой е най-ценният урок, който сте научили?

– Много уроци получих – и по не съвсем лесен начин. Сигурно много обикновено ще прозвучи, но най-трудният се в състои в това, че истината не винаги е най-важна за нас човеците. Научихме се да живеем в свят на илюзии и измислени реалности, а героите ни са в резултат на всичко това неистински и просто такива, които едва ли трябва да бъдат забележими.

Независимо от всичко, което по един или друг начин се случва в това ни битие, може би освен истината, трябва да съзнаваме това, че смисълът е в това какво и как ще оставим като следа, а не онази безсмисленост на величие и никому непотребна себевлюбеност и себедостатъчност. Колко грешно сме отразили в собственото си съществуване на издигането в особена необходимост на задоволяване на нашето битово съществуване, а останалото оставихме да почива и очаква по-добри времена.

Всеки очаква да бъде удовлетворен според някаква потребност, а сега в пазарната ни същност е също така осуетен този наш порив към развитие и усъвършенстване. Някои ще кажат, че най-добрите са оцелели и са проправили своя път, а други, че това са сторили най-приспособимите. Нека да оставим хората, които се занимават професионално, да се лутат в своите научни търсения. За мен остава усещането, че нещо е както трябва да се случи.

– Ако можехте да създадете нова университетска специалност, каква би била тя и защо?

– Не съм мислил по този въпрос – но вероятно ще бъде свързано с нашето поведение в обществото.

– Какво Ви предизвиква да израствате като учен?

– Да бъдеш полезен – всичко останало е някаква измислена себедостатъчност. В това си поприще преживях почти всичко – от възхвала до отричане, съдебни битки, очарования и разочарования. Правенето на наука е усещане за дължимост към обществото и неговото развитие и когато говорим за социалните науки се оказва най-трудно достижимо, но и най-значимо, защото всички сме участници в този процес. Българите сме характерни със своята обичайна странност – никога и по никакъв начин не приемаме и не признаваме нашите съвременници за техните постижения и когато става дума за научното знание, което не можем да измерим с килограм на везната, става още по-страшно.

– Какви са основните промени, които очаквате в социалните науки през следващите десет години?

-Социалните науки са отражение на социалната действителност. Те анализират и изучават всичко, което се случва в обществата ни. Те имат особената задача да обединяват или да са свързани с всички останали науки, което е предизвикателство да се работи в тази област. Тези науки са непризнати или неразбрани в най-общ план от обществата, защото имат особен начин на научно изразяване. В публичното пространство има голям набор от комуникатори в тази област, но всичко прелива от пусто в празно. Социалните процеси се характеризират с особена сложност и продължителност във времето, което ни поставя в положение, което понякога да догонваме събитията.

Социалните трансформации вече се случват с такава бързина, че науката се опитва да догонва всичко това – къде успешно, къде неуспешно, но това е в резултат на пренебрегване на значимостта на тези научни изследвания или по друг начин казано – приемането им за нещо неособено сложно и неособено важно.

Вероятно ще бъдем свидетели и участници на такива трансформации, за които не сме подготвени, и на такива промени, които ще променят социалната среда и от там социалната същност на процесите.

– Какво е най-неочакваното признание, което сте получили за Вашата работа?

– Вероятно няма да го приемете съвсем сериозно, но това са добри думи на хора, които са оценили или разбрали това, което правя. Скоро получих едно такова писмо от Иванка Павлова, която е съвременна поетеса и преводачка: „И ето най-неочаквано се появява в живота ти непознат човек, който не само усеща посланията на душата ти, но и изпитва потребност да сподели размислите си с повече хора. Прави го не само за тебе – по подобен начин пише за известни и за по-малко известни автори. А не е литературен критик, та това да е професионална нагласа. Оставям на онези, които са свидетели на своеобразното будителство на Венелин Терзиев, да потърсят отговор на въпроса защо го прави. Аз мога само да му благодаря“.

Радваме човешката доброта и искреност, и отношение.

– Как бихте обяснили Вашата научна област на дете на 5 години?

– Мечти за доброто на хората, които да живеят щастливо.

– Професор Терзиев, като експерт в областта на химията, как бихте обяснили възможността за създаване на нови материали с уникални свойства чрез използването на метал-органични структури (MOFs) за улавяне и съхранение на газове като водород и въглероден диоксид?

– Твърде тежък въпрос – моето образование е в областта на технологията на полимерите и може би един здрав базис във всичко останало което правя. Не бих посмял да се изказвам като човек с висока експертиза в тази област – виждам, че има доста други, които са по-напористи да го правят съвсем неподготвени. Няма да открия нищо ново в моето изказване, че бъдещето е на композитните материали и тяхното използване, което е навсякъде – дали го разбираме или не.

В началото се занимавах с полифункционални олигомерни карбоксилни кисилини и възможностите за тяхното приложение – дори първата ми научна статия е в един сборник от симпозиум по полимери, който се проведе в София. Знанията, получени в Университета, са важна стъпка към създаването и развитието на един индивид – за моя удовлетвореност, аз получих това, както и заслужено внимание от моите учители, от които и днес се уча.

– Ако времето и парите не бяха проблем, какъв експеримент бихте провели?

– Възможност да пътувам все повече и повече, макар че и сега го правя твърде наситено и постоянно – това в егоистичното ми разсъждение на нещата. Това казано в съвсем лично измерение, а в смисъла на зададения въпрос – да живеем свободно в един по-устойчив свят без разруха.

Въпросите зададе Илияна Кръстева

Интервюто се публикува със съкращение – бел. ред.