СНЯГ В СЕНКИТЕ – импресия на Валентина Григорова

Бабо! Сякаш някой с гума е изтрил времето, и аз съм пак на тринадесет, с фиба в малката ми коса. И отново мирише на младата пролет, още има остатъци от сняг в сенките, и ти все така си на верандата, сред миризмата на много мъртви цветя. И не можах да ти кажа. Просто дойдох. Каквото ти казах тогава, го казвам и сега.

Все така стои една планина от хора помежду ни, и аз те опознавам, малко по малко, наблюдавайки лудостта си.

И тогава, и сега те моля да си ми дала и любов. В гените ми, в кръвта ми. Милост да си ми дала.

И тогава и сега съм на същото място в детството, когато бях влюбена истински, и този ден не ми спомня теб, в онази кутия, и цялата безмерна тъга. Спомня ми колко горещо беше сърцето ми.

Дали още е горещо? Как ми се иска по тези тъжни улици на моето детство да намеря себе си, докато идвах да те изпращам. Аз някак знаех че ти не си мъртва.

Знаех, че аз съм жива. Тогава бях.

А сега как е? Гори ли сърцето ми, както тогава.

Спъвам се в моята фибичка.

Има сини цветя, и дядо свири на акордеона, другия на гъдулката. Но колкото и да се мъчеха да пеят тъжни песни, колкото и окаяно да изглеждаше ти, сред тези купища, купища цветя …

Музиката свиреше за мен. Сякаш моето сърце погребахме тогава. Така ли е, бабо?

Така и не се простихме, но … И досега не знам как. Ти никога не си била умряла. В съзнанието ми. Никак. Но помня този ден. Помня го. Даже не знам какво се опитвам да ти кажа. А ти къде си? И как си? Това че не те виждам, нищо не значи. Може би сега ще се запознаем? Ти кажи.

Малко ме е страх от това число десет – в март. Уж поменавам теб, а сякаш свещ паля за моята първа и последна любов. Тогава я проумях, и тогава, заедно с твоите цветя я погребах. За себе си ли паля свещ в такъв случай?

Валентина Григорова