СПОМЕН ЗА ВОДАТА – поезия на Дафина Кузманова

УТРО БЕЗ ИМЕ

Колко дълго вървя,
колко дълго се моля
на тревогата, скрита във мен –
да се захлупи с ръце,
да закрие очите си. Да не вижда,
да не чува. Да замълчи.

Колко дълго вървя.
Колко дълго протягам
своите пръсти
и уморени ръце,
за да докосна и ме опарят
белите камъни
край мойто селце.

Все не мога да спра.
Все не мога да сляза
до реката далечна,
до реката във родния край.
Колко дълго вървя, колко дълго се моля
на забравени пътища,
на празници закъснели,
на угаснали тихи слънца…

Колко утрини все си повтарям –
днес ще сложа тъгата си под стъкло.
Но все така дълго вървя
и все така дълго се моля
мое утро без име
недей ме щади.

РЕКА

Тя е тук.
Тя е тиха.
Бяга през храстите
и само по въздуха
се разбира,
че е зад хълма.
На водорасли
мирише
полето…
Тя е тук .

ПЕСЕН ЗА ВОДАТА

Знам, ще я изпея
тази песен,
която като река
се спуска
в мен.
Заплитат се
водите й в скалите.
Във водораслите
притихва,
за да помълчи –
замаяна и чиста.

А после хукват
водни пръски –
летят във въздуха
прозрачни, крехки …
Подскачат
и танцуват.
И се смеят
от любов и всеотдайност
към реката.
Докато слънцето
не ги докосне. Как тази нежност
ги стопява, сякаш никога
не ги е имало…

Кой помни
водата във реката?
Знам, ще я изпея
тази песен.
И спомен за водата
ще оставя .

24.06.2025 г.

РОСА ПРЕДИ ДЪЖДА

на д-р Габриела Цанева

Вали.
И дъждът е сипкав.
Като сок от смокиня.
Пада
и бавно промушва се
между косите.

Водни искри
полепват
по миглите…
И не виждам –
нощ ли идва
или ден?
Има ли вятър?
Крият ли се птици
във тревите?
Съвсем тихо звучи
цигулката
на дъжда във клоните
на върбата –
превила се е
до забрава. И не заспива.
Къде е и синьото злато,
по което върви
слънцето – уморено и жарко?
Вали. Все вали…
Навсякъде дъха
на треви
и води, които се
търсят
взаимно –
още преди утрото
да се е задало.
Сребрее небето.
Пак ще вали.
И дъждът
ще е сипкав.
Като сок от смокиня.

Дафина Кузманова