СПЪТНИЦИ – стихотворения на Стоян Михайлов
ВРЕМЕ ЗА ЛЮБОВ
Лазурно е небето пак –
реката долу пее песен…
Поляната се къпе в злак,
а ти – в пробуждане унесен!
Глави надигат храст и друм –
селца, колибки и градчета…
Като в разтворен нов албум
цветя разцъфват и дървета!
Просторът в птици засиял,
с любов под слънцето се смее…
А вечер, сводът онемял
в симфония се цял люлее!
Сега е време за любов –
простор на истината свята…
Не чуваш ли – с камбанен зов,
животът сгрява ни сърцата!
Свали калпака от глава
и кръст стори пред красотата!
Обвий с прекрасните слова,
събуждането на Земята!
СПЪТНИЦА
Звездица ли за мен бе отредена,
или съдбовна спътница добра,
та стана моя жизнена вселена,
в която същността ми се побра ?
От Слънцето ли топлина поиска,
цветя ли те дариха с красота,
че покрай мен с ухание се плискаш
и дните ми качиш на висота?
Светице моя – спътнице любима ,
съратнице в напрегнатия ден …
Щастлив съм да ти кажа, че те имам –
закрилник на духа ми окрилен !
За щедростта ти мила, аз не мога,
подарък да скова съизмерим !
Отправям си молбата до Възбога –
да те опиша в стих незабравим !
СТАРА ПРИКАЗКА
Ще ви разкажа приказката днес
написана на ужким, на коляно…
Навън е било плодна есенес
и кимало пак времето засмяно…
Едно момче, на двадесет и пет
в зениците потъва на момиче !
Тъй, както в чашка се стопява лед
животът му, на тез очи се врича…
Ловят в небето вечер те звезди –
дарят с въздишки вред треви, дървета…
И все край тях, незнайно може би,
от ангели дочуват се куплети!
Във стихове косите и възпя –
кошута я съгледа, беззащитна…
Девойката в момчето „принц” видя –
на дъхав цвят, тя пеперуда литна!
Животът си тече край тях засмян –
здрависват във трамвая всички хора…
А тъй лъчист, до Слънцето опрян,
приветстващо им кима сам просторът!
И в пазвите си ги Балканът скри –
морето ги всевластващо окъпа…
В гърдите любовта им заискри
та приласка в прегръдката си скъпа!
Тъй, приказката стара няма край –
та вече на красив роман прилича…
Любов ли чиста, двама приласкай –
тя цял живот в сърцата им ще тича!
Стоян Михайлов
