СТИХОУБЕЖИЩА – поема на Тодор Билчев

(приказна поема)

„Две капки безсмъртие ни дава Бог.
Само две. Намери ги в нечии очи…”

Н. Райнов

Какво е днес измамната човешка същност,
искра Божествена щом дявола прегръща?
И сам човекът горд, въртян на колелото,
да се превърне във оръдие на злото.

Нима със жертвата си Бог не Го научи,
че зло е вред, а пък доброто ще се случи?
И колко щрауси глави във пясък скриха,
от Бог откраднатия огън щом откриха?

Води ме истина с крилете си железни
над свършени дела и планове полезни.
А щом съмнението да те гложди почне,
веднага дай ти на живота срок безсрочен.

Тръгни със Одисей отново към Итака.
И пак за хората да бъдеш ти юнака,
изгубен остров свой неспиращ да намира.
И все да търси го. Във себе. И Всемира.

Седях край нивите, а зърното шептеше.
И устремено към живота все летеше.
Че то, умирайки, се раждаше отново.
Защото грях не знаеше. И бе без слово.

А ние, в словото когато все се давим
и мъчим се от злата смърт да се избавим,
не виждаме как зърното без глас умира,
а после от смъртта му нов живот извира.

И още, че за нея е света създаден.
Законна тъй да стане с входа му параден.
А щом превземе го и, въплътена в него,
да бъде, както Той, и Алфа, и Омега.

Но ние, хората, с най-много ум дарени,
живот и смърт разглеждаме ги разделени.
Дали, че ни блести на разума искрата
и тялото така разделя от душата?

Или, защото свободата са ни дали
да правим туй, сами което сме избрали?
Смъртта живот единствено тогава става,
когато във любов живота приобщава.

Но младият човек за смърт не ще да мисли.
И крачи през живота като клон разлистен.
Но щом успее жив до старостта да стигне,
учуден гледа как животът му намигва.

Опълчвал се на злобата като безсмъртен,
едва сега усеща, че е малък смъртен.
И колкото назад да иска да се върне,
не може в живо мъртвото да се превърне.

Затуй сега човек, догдето млад е още,
във дни ще трябва да обърне тъмни нощи.
И стъпил бос във словото ни на земята,
да звънка и с камбаната на небесата.

Да знае той, че нищо свое тука няма.
Богатството и славата, че са измама.
И щом е от калта дошъл със свойте братя,
във нея ще се върне. Само без душата.

И нека през света да мине той изправен.
Искра блести от туй, което е направен.
Дали е жив и мъртъв, значение няма.
Любов единствено ще го спаси. Голяма.

До днес не е измислено лекарство още,
което да превърне в избавител мощен
еднакво правилно не само самотата,
но и на праведния честен добротата.

И както Ной, в ковчега живите да сложи,
а мъртвите пред греховете да изложи
и, яхнал на живота нащъ / рбения гребен,
да се почувства най-подир и той потребен.

На детската усмивка бистра с чистотата,
с горещия, непарещ блясък на звездата,
човек накрая свободата да прегърне,
в Божествена искра той пак да се превърне.

И както днеска, уж във времена набожни,
до Бог да стигнем стана почти невъзможно,
то нека на сърцето сложим си ръката
и разума да отделим от сатаната.

Звездата, както рее се във небесата,
а после заблести на хората в душата.
Светулката, която свети само в мрака
и Бог деня да угаси спокойно чака.

Орачът, който ралото натиска смело,
но знай, не е браздата неговото дело.
Така да свържем разума си със душата,
едно да станат те, като сиамски братя.

И в стихове за самотата да не плачем.
А с разум и душа високо да се качим.
Догде е тук човек със двамата живее.
Но Господ само за душите ни милее.

До днес крилете ми разперени все бяха.
С любов Божествена се силите крепяха.
Надявах се да бъде все така нататък.
Защото, знаем всички, животът е кратък.

Но зимата надвила беше ни отново.
Не бяхме ние пак за срещата готови.
В безгрижие, защото пропиляхме дните.
Не спастрили на слънцето добро лъчите.

И, както рибите, кълвяхме стръв в живота,
не искайки да се зажиглим във хомота.
С измамния ѝ блясък той ни хвана здраво.
Да бягаме ний вече нямахме и право.

Не знаейки кой жертва е и кой палачът,
и вместо в студ да вайкаме се ний и плачем,
от пухкавия сняг човече съградихме.
В детето върнахме човека. И спасихме.

Така и тази люта зима победихме.
Към жарко лято пак се ние устремихме.
Усърдно готви се човек за злата зима.
Че снежни хора няма винаги да има.

Изплаканите стихове на самотата
убежище намериха във красотата.
Сълзите на надеждата все тъй валяха.
Окъпани във тях, и песните блестяха.

С любов, две капки, Бог безсмъртие им даде.
И те, измити, чисти, бяха на парада.
Но щом на хората в душите се прибраха,
за себе си най-злата истина прозряха.

Че бяха стихове, туй знаеха отдавна.
И бе съдбата им безмилостна, безславна.
А те да пеят само можеха, да плачат.
Какво тук чувствата за злите хора значат?

Мечти, надежди, упования, стремежи
дали ще може някой в тях да забележи?
Тъй както са дошли, и стиховете гаснат.
Макар че хора някога били, прекрасни.

Но аз за стихове угаснали се хванах.
И мъртъв като бях, срещу смъртта въстанах.
Живот ми дадоха, но мъртъв все живея.
Остана ми свободно само да си пея.

Ала и песните ми за смъртта все бяха.
Че те със мен и тя със мене си живяха.
Дали ще мога жив да пея аз не зная?
Когато и в живота славя все Безкрая.

Когато само мъртъвци край мене има.
А живите са мъртви. И са те малцина.
И само в стихове нещастни оживяват,
дори и тези, що в живота се спасяват.

В убежище за стихове се днес превърнах.
Така успях с душата си да се прегърна.
Не може в свят на мъртъвци да има живи.
И винаги нещастните да са щастливи.

Кога да се обичаме ни Богът учи,
а зло на брата си желаем да се случи,
и в звънки песни мъчим се да Го възпеем,
а всъщност искаме със тях да Му се смеем,

не можем никому възлюбени да станем,
и да се мразим даже ние да престанем.
Единствената свобода е тук душата.
Да се превърнем всички в братя на земята.

И в стихове ще се обичаме тогава.
На други грешките човекът ще прощава.
Животът приказна поема ще да бъде.
Ще пеем в стихове… Но и със тях ще съдим.

18.01.2024 г., 15.15 ч., Русе

Тодор Билчев