СПАСЕНИЕТО – разказ на Валентин Баров

Родопа е сурова планина. Често може да чуете, че някой се е хлъзнал по влажната урва, друг го затрупало свлачище или затиснал паднал бор. А за жената, дето я грабнала  придошлата вода от „Римския мост“ и после я намерили в язовир Кърджали, който е на 30 км от селото – това съвсем  не е легенда, а чиста истина. Питайте Аго Мечка пък за мечките по Щипка или вълците по Давидково. Пиша това не за  да ви плаша с планината, а за да ви кажа, че е планина. А с планината шега не бива. Тя иска уважение.  

Обичам да яздя. Не съм добър ездач. Не пропускам обаче възможност да го правя. При посещенията в конефермата все гледам да отида по-рано, за да свърша работа и да  пояздя. Но докторлъкът не е математика и там две плюс две  невинаги е четири, та затова рядко успявам да осъществя намеренията си за езда.

А как обичам да яздя едно конче! Нерон се казва. Невероятна красота и хала. Хала ви казвам!  Но още е младо и дето се вика – малко плахо. Е, тази неделя успях да стигна и до езда.  

Нерон като че ли също беше в очакване. Нервно изчака да кача седлото и амуницията, след което с удоволствие, присъщо на същински аристократ, закрачи по горските  пътеки – отначало ходом и постепенно премина в по-уверен тръст. Озаптявах го по малко, защото усещах, че е готов да се впусне в луд галоп. Той, разбира се, недоволстваше.  Пръхтеше и тръскаше глава, но спазваше правилата. А правилото е: ако ти уважаваш стопанина, то и той уважава теб,  коня. Затова, когато върви ездата, сте едно. Защото и двамата се наслаждавате на нея. Всеки мускул под тебе, ездача, ти казва какво иска конят, но и той с всяко потрепване или  притискане отгоре усеща какво се иска от него… Изобщо, общуването между човек и кон не се свежда до: „Диий и  тпруууу, твойта мама“. От мен да го знаете.  

Всичко това се чете лесно, но истината е, че има и много екстремни моменти. Младият кон все още не познава всички звуци. Някои ситуации го изненадват и тогава  става много опасно и за него, и за ездача.  

Та яздех аз Нерон гордо-гордо към мандрите. Местност, известна като Мечата планина. По пътеките – на тръст,  но по поляните го пусках на луд галоп. Увлече се толкова,  че когато трябваше да влизаме в корията трудно го озаптявах. Яко беше кончето.  

По пътя срещнах Зарко. Прибираше останалите коне. Предупреди ме, че са видели в района мечка, та да не отивам  много навътре… А и някаква докторка е излязла да поязди Джесика. Не познавах докторката, но се сетих за кого ми говори Зарко. Тя работеше с децата аутисти и списваше някакво списание. Изненадах се, че язди, и то сама из планината. Сетих се за думите на Аго Мечка: „Планината, докторе, иска кураж и честност“. „Корава жена ще е тогава“ –  си помислих.  

*

Вече се смрачаваше и трябваше да се прибираме. Бяхме всред малка кория от рядка борина. Изведнъж Нерон изцвили и хукна лудешки без посока. Само с крайчеца на  окото видях мечката. Конят побягна панически, само и само да е далеч от хищ-ника. На два пъти удрящите ме клони едва  не ме свалиха от седлото. Това продължи километър, а може и повече. Едва успявах да се задържа на коня.

Нерон не се подчиняваше на никаква команда. У него работеше първичният инстинкт – на самосъхранението. Клоните ме шибаха в лицето и нищо не виждах. Десният ми крак се беше заплел в стремето и се молех само да не падна. Това значеше сигурна смърт. Когато излязохме от корията, с ужас видях, че конят тича към Хамбар дере. То си беше направо пропаст.  Опитах се да го спра с рязко придърпване на юздите, но със заплетения крак в стремето нямах силата да му издърпам железните мундщуци в устата, та дано се освести поне от  твърдостта им. Казах си – край. Дотука бяхме. Внезапно видях, че успоредно с нас лудешки галопира Джесика. Майката на Нерон. Яздеше я жена. Тя умело и често ѝ подвикваше: „Ха! Ха! Хайде, момиче!“.

Скоро се изравни с Нерон. Доближи го умело. Посегна и хвана юздата му. Усетил  майка си и твърдостта на ръката, която хвана юздата му, конят намали ход. Кобилата умело го избута полека, за да не  отидем в дерето, и след малко спряхме. Чак тогава паднах  от седлото със заплетен крак в стремето. „Неведоми са пътищата божии“ – си помислих. И още много други неща си  помислих, но не ги помня.  

Над мен се надвеси красива глава със зачервено лице. Жената разплете крака ми и ми помогна да стана.  

– Как сте. Добре ли сте? – ме попита моята избавителка.

Средно на ръст момиче, облечено в спортен костюм за езда, очертаващ тренираното ѝ тяло; на главата – с шапка-каска, която малко глуповато се беше изкривила от лудешката езда. Под нея се бяха разпуснали небрежно кестенявите ѝ коси. В очите ѝ още личеше адреналинът от преживяното.  

– Добре съм – излъгах. Целият треперех от стреса.  

Лъжата веднага пролича. С вик се проснах на земята. 

Явно, кракът ми бе пострадал сериозно.

Помогна ми да се  кача отново на седлото и на бърз ход прибрахме конете в конюшнята. Обтрихме със слама потта и пяната по тях и ги нахранихме.

Валентин Баров

Из „Срещи“, автор Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022