СВЕЩ – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки

на моя приятел и съученик, художника и твореца Борис Александров

Една есенна вечер токът угасна и трябваше да запаля свещ. Нова. Две невидими длани като да заслониха малкия трепкащ пламък да не угасне и той скоро запламтя силно и ярко. По стената зад него заживя свят от движещи се форми. Усещах се викан от него и ако се бяха отворили някакви двери, щях да премина през тях без никакво колебание.

Постепенно по свещта се затъркаляха капки в няколко потока. Една след друга. Всяка от тях тръгваше топла и бистра и постепенно пламъкът я превръщаше в палитра, за да спре неочаквано като завършено слово. Стичаха се нови и нови и тяхната ритмичност ме хипнотизираше. Унесен от тях заспах, но светът от раждащи се форми не ме напусна.

Събуди ме утринният шум на ежедневието, а с него в очите ми угасваше представата за последните мигове на този свят: „…пламък на свещ, бавен и вял, който вече не излъчва топлина.“[1] Топлината на пламъка бе отлетяла, а свещта, станала съвсем, съвсем къса, бе угаснала, заобиколена от кръг застинали капки, чието многообразие се скриваше в общата маса. Парченце почернял фитил само напомняше за предишен жив огън. Единствено затворените ми очи можеха да извикат отново образа на пламъка, тихо отминал в свят, неведом за нас.

Токът незабелязано бе дошъл, но това не ми направи никакво впечатление.

Пламък –
в ръка оживял.
Приютен е сега
от багри,
във форми безчет.

[1] Дойде като лодка, носена от вятъра, автор Мария до Розарио Педрейра, цитирано по „Вече чух тишината“, „Трима португалски поети“, подбор и превод от португалски Мария Георгиева и Цочо Бояджиев, Издателство за поезия „ДА“, 2023

Александър Алекс. Дъбнишки