СЪН ЛИ БЕ ТОВА … – импровизации на Стоян Михайлов
Сънувах сън – старата ни къща.
Верандата в градината, с люляковия лъх ме прегръщат! Пеят ми гугутките от покрива свенливо!
Унесено сънувам, а Петльо приветлив, салюти ми изпраща, възкачил се на плета трънлив…
Забързан аз съзирам – прибягва нейде мама /навярно изненади ми готви/…
Мама! С каквото и да я свържа, за мен си остава най-добрата – приветлива и мила! Ето и сега, когато вече съм порасъл и възмъжал, а за нея все си оставам най-свидното нещо в сърцето! Близо или далеч от нея, тя е с мен в мислите си денонощно. То и аз, да си призная, почти не мога без нея – тя просто винаги е моята сянка. В мисли, в проблеми, в живота ми като цяло!
Мама и моето детство! Вълнуващо приключение, обич и топлота! А военната служба? А следването ми?
Писмата пристигаха като по ноти! С още по-вълнуващи емоции тя озари навлизането ми в семейния живот. Все пита за нещо, телефонът звъни и все изненади!
Когато и да дойда, тя все търчи да ме прегърне „за добре дошъл“! Протягам и аз двете си ръце… О, мамо майчице … Очите и сълзят от радост – „синко, синко мой“! И докато аз се мия, тя вече ме притеснява, че „гонгошките са топли и мен чакат“!
„Откога не си ги опитвал, сигурно си забравил вече и вкуса им“!
„О мамо, как бих забравил труда на златните ти ръце“, отвръщам смутен и лакомо отхапвам
първата, отпивам и топлото млекце от козата ни Мая.
Край мен приседнала, мама цяла сияе, а закуската ни е цяло просветление! Уж ми разказва как се справя с живота, а все за мен разпитва…
Поисках да й помогна с нещо и тя ме поведе. Минахме обора и нахранихме кокошките, на кравата сложихме сено, а аз поведох козичката с повода към градината. А тя цял декар – асма, зеленчукова градинка, плодни дръвчета…
Завързах Мая да пасе и се залових да прочистя овошките. После ги белосах в вар, докато мама плевеше в градината. Тъй бях увлечен вече в работата, когато дочух мама да пее.
Милата, навярно щастието е преляло в сърцето и! Спомних си как ме опиваше с този глас още от малък!
*
Сънувам ли, спомням ли си?…
Колко страшно е вечер, но нали с нас беше и зъбатото куче Пал?
С мама сме ходили пеша на панаир в града, ех какви смешници имаше там! Но сега е вечер и се прибираме. Страшно става, когато минаваме край гробището. Оттам проблясват малки искрици. Мама ми говори за някакви фосфорни сияния, но аз пак се страхувам. И все се питам – откъде мама знае всичко това?
И още колко неща вършим заедно!?
Тя можеше да прави краве масло, да преде, да насновава прежда, дори и да тъче в стан! Мога още да разказвам за мама, при все това все нещо ще пропусна. Та тя затова беше мое упование!
… Вървим по пътя към лозето, а слънцето силно прежуря! Решаваме да отдъхнем за кратко встрани от пътя. Вече току да седнем на тревата и…
*
В този момент, за мое и ваше съжаление, мои читатели, аз стреснат се събудих!
Какво съм мислил още да предам?… Не знам…
Зная само че този сън, свързан, с обичната ми майка, никога не бих забравил.
Мама! Която ме пленяваше с очите си и с мъдрите си съвети! Мой сън ли бе това, или е спомен? Зареян в небесата мама питам!
Стоян Михайлов
