СЪН ЗА ЩАСТИЕ – стихотворения на Пенчо Славейков

ПЕНЧО П. СЛАВЕЙКОВ
/27.04.1866 – 28.05.1912/

Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървеса,
огледва ведър лик небото
в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта –
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.

Престана поройния дъжд,
отмина вихра ненадеян;
гръмовний сетен ек заглъхва,
далеко някъде отвеян.

И само капчици се ронят
от листовцете разведрени,
и падат – благодатни сълзи,
от блясък слънчев позлатени.

Тихо вее вечерна прохлада
и полека мрака нощен пада,
всичко веч прибира се за сън.
Трепнаха звездици в небесата.
Из полето нейде от чердата
се зачува тих, залутан звън.

Пъпчиците към земя привеждат,
морни, росно чело и изглеждат
как се мило милва лист со лист…
Дневна скръб в душа се притаява,
и сърцето с кротост упоява
аромата нощен, благ и чист.

На листовцете на моминската сълза
родените в зори две капчици роса

огрея слънцето с вълшебния си лик –
и двенките в едно се сляха те за миг.

Не сляха ли се тъй и нашите сърца,
като онез две капчици роса?

Ти помниш? – в ясните зори на младостта,
кога ни слънцето огря на любовта!

Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.

И виждам те, унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете…
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.

Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.

Треперят, шепнат белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва…
Понякога му сал повръхнини
дългá от лист отронен сепва.

Погребен, и в гроба все пак е
душа ми унесена в блян –
за свидний, макар че во земни
неволи живот преживян.

Аз сещам през земна покривка,
как слънцето божие грей…
И моята песен тъжовна
дочувам там някой да пей.

Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга:
дори тъгата извор е на радост –
докле е младост, ах, докле е младост!

Пенчо Славейков

подбор на стиховете: Йордан Кожухаров