ТЕ ПОБЕДИХА – Борис Рахнев

“ТЕ ПОБЕДИХА” НА БОРИС РАХНЕВ ТРЪГВА КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ – редакционен анонс и откъс от книгата

В ново творческо амплоа представяме на читателите на списанието познатия им като поет Борис Рахнев. В началото на м. юни бе представена пред аудитория в Горна Оряховица и Стара Загора новата му книга „Те победиха“. В нея са включени 16 разказа, в които авторът, с таланта си и с познанията си на офицер описва живота и героизма на двеста български войника, оказали се през 1918 г. на най-трудния участък на Южния фронт – Гара Кенали /днешна Кременица/, Македония.

За четиридесет и два дни те извървяват тежкия път до своята Голгота и в неравен бой с френски, гръцки и английски части защитават своята кота, за да оцелеят само петдесет и девет от тях.

"Те победиха" - автор Борис Рахнев

Ето един от най-вълнуващите откъси.

редакционен анонс

Шестнадесета част от серията записки в ученическа тетрадка на участник в ПСВ 1916 – 1918 г…

Кратко, точно – ден по ден, понякога многословен, понякога само с едно изречение редник Иван Ц. Тодоров, свръзка на щабния фелдфебел, описва своята одисея. Моята задача като запасен офицер беше след справки с документи и карти, с книги със спомени на генерали и по-низши чинове да оформя в художествена форма и да поднеса на читателите тези чудесни разкази, изпълнени с героизъм и страдания. Това беше и мой синовен дълг.

…Нощта премина спокойно, само лаят на кучетата и потракването на затворите на Манлихерите на караула при смяна нарушаваха тишината.

Нашето, на Цветанов и моето, убежище беше в една полусъборена къща с една оцеляла стая, от която се излизаше направо на улицата.

Пода застлах със слама, отгоре сложих платнището и уморен се проснах с намерение да почина след дългия ден.

Фелдфебел Цветанов както винаги не спеше, обикаляше войската, проверяваше караула, наобикаляше санитарната кола.

Беше ме обзела неочаквана тревога и колкото и да си затварях очите, не можах да заспя. По едно време вратата се хлопна и той влетя в помещението. Бях запалил едно газениче от гилза на снаряд, което осветяваше с причудливи пламъци нашия бивак.

Цветанов, несвикнал със светлината, се спъна в набързо оставените от мен съд за вода и раниците. Промърмори и запита:

– Земльо, не спиш ли?

Така си говорехме помежду си.

– Не мога, брате, ей от два часа не съм мигнал, нещо ме гложди. Ей, земляк, някак много бързо се наредиха днес нещата. След вчерашната битка и прогонването на гръцките части, сякаш не сме на фронта.

– Добре, то е ясно, че няма да се спи. И аз съм неспокоен… такава тишина!?

И той продължи.

-Вчера, докато вие се втуркахте по настаняването ме извикаха в щаба. Там бяха всички началници и един непознат офицер със зелени нашивки, казват от граничарите, които се канеха да заемат позиции по нашата граница. Та този Капитан разказа интересни неща. Показа куршуми от гръц-ки манлихери с подбити върхове. Те, гадовете, са ги направили така, че като стигнат целта да разкъсват живата плът. Затова нашите убити момчета имаха такива разкъсни рани, смъртоносни. Частите, които ние обърнахме в бяг благодарение на нашата славна артилерия са били главно андарти, кралска войска, нещо подобно на нашите харамии. Този Капитан ни показа заловена документация и една заповед на техния Крал Константин до войската, в която се казва: „Да не се залавят български войници – пленници. Направо разстрел.“

– Виж ги гадовете, ама им объркахме сметките днес. Утре ще се спрат чак в Солун. След нас ги подгони конната дружина на дивизията…

Така в разговори и просъница чух лекото открехване на висящата на една панта врата и гласа на адютанта на майор Стрезов: „Фелдфебел в щаба…!“

– Аз, какво ти казах земльо, много добро не е на хубаво.

Скокна, отърси сламата, потегна колана, калъфа с парабелума и с трясък затвори вратата след себе си.

Тази неизвестност, разказът за гръцките мурафети спрямо нас и тази тишина ме приспаха.

Заранта скочих бързо, оправих колана, шапката с козирка, нарамих карабината и тръгнах първо към колата за ранените и обозните коли. Те бяха моя отговорност и аз не желаят да направя черно лице на Фелдфебела.

Войската вече беше на крака.

Някои бойци стъкваха огньовете преди къщите и самостоятелно приготвяха своята храна. Независимо, че бригадната кухня димеше и от нея се разнасяше познатата миризма на овесена каша, войниците предпочитаха домашната храна, останала от вечерта.

Тогава се случи най-неочакваното. Бригадният тръбач на малки почивки  из-свири тревога и всички ние, недовършили сутрешните си занимания се втурнахме към щаба.

По пътя настана блъсканица. Оръжие, раници, паласки, муниции всичко трябваше да бъде с боеца при този сигнал: „Атака – тревога“. Свърнах по улицата към щаба и там видях същото стълпотворение.

Поручик Янков даваше разпореждания, началник щаба беше разгърнал карта и жестикулираше нещо на командирите на дружини. Не видях майор Стрезов, нито моя патрон. Те най-вероятно бяха в помещението.

Когато се изравних с входа на щаба, от там изскочи с присъщия си устрем фелдфебел Цветанов и с ръка ми даде да разбера, че трябва да се явя при него.

– Слушай момче, накратко. Вчера, на 18-ти септември сърбите са пробили фрон-та при Добро поле. Нашите отстъпват към София. И най-важното, има заповед от щаба за разформироване на бригадата и което е най-лошо – да предадем знамето на представител на френски колониални части, които всеки момент ще довтасат.

Ударът от фугас при гара Кенали беше нищо пред тази „новина“.

Боже миличък, мислех си аз, защо бяха тези жертви, тези страдания, след като всичко за един миг се срива!?

Нямах време за разсъждения, защото следваше нова заповед.

Да се прибере секретната документация, останалото, заедно с празните сандъци от патрони и снаряди да се струпа пред щаба и да се запали.

Нещата се развиваха с мълниеносна бързина. Поручик Янков и Началник щаба започнаха построяването на дружината в каре около щаба, като за кръгова отбрана. Прозвуча команда: Мирно, глави надясно.

Войниците, неразбиращи за какво става дума се блъскаха и бутаха един в друг.

Тогава се чу повторна команда: „Слушай Командира.“

В средата на Карето излезе майор Стрезов, когото трудно разпознах. За една нощ той се беше смалил, като че ли смазан от някакъв тежък товар. Ръцете му отпуснати и безволево притиснати към тялото показваха нерешителност и колебание,  неприсъщо за него.

С немощен глас той се обърна към нас:

– Мои бойци, мои соколи, мои верни другари. Ние, нашата част, изпълнихме мисията да спрем врага да не мине в обход на Девета плевенска. И ние, с цената на много наши свидни жертви не само че ги спряхме, но ги обърнахме в бягство. Тези наши действия се оцениха от щаба подобаващо.

И той прочете заповедта на щаба оценяващ нашите бойни действия.

– Но, преглътна той и адамовата му ябълка заподскача, което го накара да посегне към чашата с вода, поднесена му услужливо. – Не пожелавам на никого да изпълни следващата част от заповедта на Щаба на дивизията а именно: „Да се разформирова Втора специална бригада към Единадесета на НЦВ Фердинанд Македонска дивизия с оглед критичната ситуация, предизвикана от пробива при Добро поле.“ И което е най-лошо, знамето на частта да се предаде на френски наблюдатели като част от окупационните части.“

Всички знаехме какво значи това. Значи военен съд за командира и разстрел.

Настана гробно мълчание. Никой не вярваше на това, мислехме че е неистина, че е измислица. Всеки си задаваше въпроса, как до вчера ние громяхме врага, а днес – разформироване !?

За да подчертае истинността на това, от вътрешността на сградата излязоха френски офицер и неговия адютант, пристигнали инкогнито през нощта.

Те бяха със сини мундири, с триъгълни фуражки, пристегнати с бели колани и гръдни препаски и кожени бели кобури. Носеха бели ръкавици.

Изправиха се мълчаливо пред карето и козируваха по команда.

Обърнаха се към щаба, строен отстрани и заломотиха на своя език:

– Monseur le maior, monseur le oficier. Le Komite de paix recomende vous prendre votre drapo de brigare aux d’аrme du Franse.

 Това бе преведено от началник щаба на български. То предизвика ефект на паднала бомба в строя. Войниците се разшумяха, имаше подвиквания и реплики: „Вървете си, няма да го предадем…“

Надвиквайки това, френският офицер каза още нещо, което след превода на началник щаба смрази всички. Той каза: „След като се бунтувате, ще изпратим наказателен отряд, за да ви откара в плен в Гърция, безапелационно.“

Тогава се случи нещо неочаквано. От сградата излезе с твърда крачка фелдфебел Цветанов, носещ пред себе си знамето в калъф. Той пристъпи и го предаде на Командира. Всички наблюдавахме какво ще стане, бяхме готови да скочим за разправа.

Лицето му беше бледо и изопнато. Между устните му димеше дежурната цигара. Той се отправи към французите…

Видях как поручик Янков посегна към кобура си. Ръката му бе задържана от началник щаба.

Майор Стрезов свърна към предварително запаления огън с документите от щаба и сандъците от патрони, който се беше разгорял от вятъра и хвърли знамето в средата. Част от войниците коленичихме и свалихме шапки. Други, невярващи на очите си, закриха с шепи лицата си и захлипаха като деца.

Тогава се раздаде хрипкавия от вълнение глас на Командира: „Българско знаме не се предава на врага. По-добре в огъня, отколкото в плен.“

С привидната си рязкост той се обърна на изток, прекръсти се и каза на всеослушание: Бог ми е свидетел!

Чуха се възклицанията на френския Капитан:„Merveuiox, o mon dieux set bulgar  sont…!“

Вятъра отнесе последните му думи, но те бяха думи на признание за нашето себеотрицание и войнска твърдост пред врага.

Записал: о.з. капитан Б. Рахнев

ЕПИЛОГ

След злополучната среща с представители на окупационните части бе получено нареждане по куриер дружината в пълен състав да се яви в щаба на армията в Кюстендил в разпореждане.

Отново се заточи колоната в походен строй, обоз, санитарен автомобил, коли с имущество, сега и няколко впряга с оръдията на колесари.

Хората нямаха настроение, бяха унили и отчаяни. Разговорите се водеха около това: „Ето, ние с много свидни жертви громихме и гонихме врага почти до Солун. Те позорно обърнаха гръб, а сега се държат като господари.“

И знамето… повече от бойците оправдаваха командира, но имаше такива, които го упрекваха. Тегнеше освен това и неяснотата около фронта. Шепнешком се говореше, че частите от Сръбския фронт са се разбунтували и са тръгнали към София за разправа.

Това не можеше да не тревожи командването. Използвайки една от почивките, майор Стрезов нареди хората да се съберат около щабния автомобил. Всички затаихме дъх да чуем неговото слово.

  – Бойци, мои другари. Нашата одисея е към края си. Отиването ни в щаба не е, за да ни черпят с блага ракия… Всички може да изпием горчивата чаша на разформироването на нашата част и вашето демобилизиране. Това е по-добре от пленничество в Гърция. Повече подробности на място, след пристигането ни. А сега едно обяснение, което ви дължа като ваш Командир досежно знамето. В моята дългогодишна служба, три войни, съм пазил и съхранявал тази Светиня. Пред нея се заклехме за вярност  към Цар и Отечество, затова загинаха много свидни синове, български чеда, които няма да се приберат вкъщи, няма да целунат майка и татко, жена и дребни дечица. Това ме накара да взема много рисковано решение.

Той свали очилата си изпотени от напрежение и  с треперещ глас нареди:

– Фелдфебел Цветанов, две крачки пред строя.

– Слушам Г’син Майор. – отривисто отговори  Цветанов и излезе пред строя.

 – Разкопчай куртката.

Моят земляк бавно с треперещи пръсти копче по копче разкопча куртката и изтегли увитото около кръста си аленозлатистото знаме на бригадата.

Всички вкупом искаха да го видят и докоснат, да се уверят в истинността му.

Майор Стрезов се измъкна от множеството, приседна на калника на автомобила и покри с длани лицето си. Раменете му се тресяха от хлипове. Само аз бях свидетел на това силно изживяване.

Този достоен човек, този ветеран, мога да кажа наш баща, най-вече имаше право на това.

*

Последва пристигане в Кюстендил, предаване на знамето в щаба и запознаването ни с решението на Щаба за разпускане на бойната ни единица, с оглед  ситуацията в страната.

Всички бяхме демобилизирани и се отправихме към родните си места.

На гарата в Кюстендил имаше голямо стълпотворение на войници и много цивилни, изпращачи. Страхувах се, че няма да се видим с моя земляк, тъй като той оставаше на разположение на щаба. Но се случи, когато вече бях стъпил на стъпенката на вагона, той изникна от множеството. Протегна ми ръка и силно стисна моята.

– Ей момче, къде без да си кажем довиждане. Лек път приятелю, оцеляхме.., оцеляхме приятелю.

Гаровия чиновник наду свирката за тръгване. Тогава той в неговия стил извика… „Ей момко, и да се ожениш, да не ме забравиш за сватбата…“

Вятърът отнесе последните му думи. Видях в далечината неговата внушителна фигура с ръка до козирката.

Отдаваше чест не само на мен, но и на показалите се до кръста от прозорците наши другари, с които деляхме несгодите на войната. А може би и в памет на тези, които останаха по бойните полета на Македония и за неосъществената химера – Велика България.

Борис Рахнев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *