ТРИФОН КУНЕВ: ТВОРЧЕСТВО

20.02.1880 – 02.02.1954

ПУБЛИЦИСТИКА

ЩЕ НИ ПРОСТИ ЛИ ТОЙ ТЕЖКИЯ ГРЯХ?

Говоря за българския народ. Пиша за тежкото прегрешение, което ние – българската интелигенция – сме направили, като не съумяхме да го водим по пътищата на правилното му развитие. Думата ми е за учените хора на нашата земя: за учителите – и аз някога преди много години бях един от тях; за политиците – и аз съм се занимавал с тоя второстепенен род дейност; за офицерите – и аз през многобройните войни водих въоръжени българи след себе си; за писателите – и аз имам своето място сред тях; за духовните лица, малки и големи. Думата ми е за интелигенцията.

Е, добре, мога да кажа и бързам да кажа това – тя не изпълни или изпълни, но много зле, своя дълг към народа, който я роди и който, ето вече 60 години върви след нея.

*

Очевидното доказателство за това е пред очите ни: когато една държава е добре ръководена от своите избрани учени мъже, тя цъфти, тя доброчества, тя благоденства.

Днес, толкова години след като от тъмнините на голямото робство поникна свободата на България, картината, която представлява духовният, държавният  и стопански живот на бащината ни земя, без да вдъхва смъртни опасения, не е така бляскава, както би желало да я види българското сърце.

Днес по много геометрични посоки на Балканския полуостров треперят:

– Това е грехът на българските политически мъже!

– Днес селата и градовете на България са пълни с грамотни люде, но в сърцата на повечето от тях отсъствува великата радост на националния живот, защото оттам са минали опустошенията на отрицанието.

– Това е смъртният грях на българския учител, който беше се отчуждил от пътищата на собствения си народ.

– Днес Божиите храмове – особено в селата – са празни и народът ни забрави великия извор на вярата, който го запази цял и невредим през кръстните мъки на робството му.

– Това е страшната отговорност на духовенството ни – мало и велико – което дълго време, поради невежество, а отчасти и поради отсъствие на високи християнски добродетели, отбягваше да влиза в яростна борба с тъмните сили на разрушението, които разяждаха духовните небеса на българския селянин.

– Днес чиновниците у нас – огромно количество за една малка държава като България – не се чувствуват още като служители на народа, призвани да дадат всичките си сили в негова полза, а взимат в повечето случаи ползата на неговите господари.

*

Това е отвратителното наследство, което получихме от турското владичество, духът на което остана в устройството на младата ни държава и по тоя начин българският народ не можа дълго време да почувствува държавата като своя собствена, а като нещо чуждо, натрапено, извън него.

Днес няма в земята ни чист извор – най-чистият от всичките – и няма един духовен център, който с една върховна себеотдайност да представлява съвестта на България, и няма една квинтесенция на българския дух.

Това е огромният грях на българските писатели, които трябваше, въпреки всичко, да стоят начело на народа си, готови всяка минута да приемат горчивите чаши на днешния ден в името на утрешното добро на България.

За греха на нашето офицерство няма да говорим тук – достатъчни са горчивите думи, които неотдавна произнесе военният министър на България.

*

Защо казах всичките тия горчиви думи? За да укоря ли някого?

И себе си укорявах.

За да огорча ли някого?

Себе си най-много, може би, огорчих.

Казвал съм, казах и ще казвам горчиви думи, защото вече е дошло високото време на разкаянието и уреченият час на подвига.

Българската интелигенция – говоря за истинската, а не за квазиинтелигенцията – трябва да събере в сърцето си всичката любов към народа си и да му даде със синовно чувство всички свои сили. Защото народ без интелигенция не прави държава, а интелигенция без народ и помимо него е само една паразитна институция върху държавното тяло.

И като се връщам накрая към въпроса, който представлява заглавието на тази статия, отговарям:

Подайте си ръце за обща работа, интелигенти, синове на България и обединени в нейно име, всеки в своя кръг на деятелност, да направим по съвест онова, което ще ни донесе смисъла на живота и прошката на Родината.

в. „Народно земеделско знаме“, 1936 г. 

ПОМЕН ЗА ДИМО КЬОРЧЕВ

Вече тринадесет години се изминаха от деня, в който от Париж съобщиха, че Димо Кьорчев не е вече жив. Тая вест се отекна болезнено в сърцето на цялата българска общественост.

За това свидетелства българският печат от ония дни и литературни оценки и отзиви, които оттогава досега се явяват за делото и личността на Димо Кьорчев.

Като проучваме едните и другите, дохождаме до заключение, че Димо Кьорчев е една голяма фигура в политическия живот на България и един забележителен естет и критик в областта на нашата литература и изкуство.

Но това би било малко да обясни причините, по които неговата ранна смърт се посрещна с толкова скръб от съвременниците му и с толкова съжаление от младото поколение, което изучава живота и делото на значителните синове на своя народ.

*

Голямото качество, което направи богато одарения Димо Кьорчев любим на българската общественост – политическа и литературна – това е, че той беше една цялостна нравствена личност, скроена с мащаб за пространствата на света, а принудена да се смалява, за да даде с една малка част от достоянието си светлина на страната, в която се роди и живя.

Това е трагедията на всички даровити синове на България от Възраждането и до днес и Кьорчев не можеше да я избегне. Затова те падат до един със счупени криле, поломени от ударите си в тесните клетки.

Димо Кьорчев, блестящият оратор, топлото слово на когото намираше веднага пътища към сърцата на ония, го слушаха, би бил лесно забравен, ако не беше оставил, освен спомена на живото си слово, едно огромно писано наследие от литературни студии, от философски размишления и от политически статии.

Този голям материал ще бъде проучван грижливо от младите сили, които идат да заместят Кьорчев и дейците от неговото поколение в нашия обществен живот, защото идеите, които Димо Кьорчев вложи в своето политическо и литературно дело, не са никак отживели, а напротив – изглеждаха преждевременни в дните на своето появяване.

Тук ще споменем, че М-вото на просветата преди години направи добре, че издаде, макар и крайно нескопосно, главните литературни, философски и полити-чески работи на Димо Кьорчев.

Но това издание на Министерството можем да считаме за нестанало, защото книгите останаха в книгохранилището на Министерството и не излязоха на пазара, за да паднат в ръцете на читателите.

*

Има двадесет години от живота на българската държава, които се отличават с това, че дадоха забележителен разцвет на материалните и духовни сили на България. Те започнаха от 1890 година и продължават до Балканската война, след която започнаха погромите и нечовешките усилия на всички живи синове на България да спасяват независимостта на своя народ.

Когато бъдещият историк на нашата културна история ще разгледа развитието на литературата ни след освобождението, той ще отбележи, че точно в тия плодоносни години българската поезия и изкуство престанаха да пълзят като едно бозайниче дете, проходиха и даже се наредиха в голямото шествие на европейския културен живот.

През това щастливо за отечеството ни време изгряха върху българското небе звездите на Пенчо Славейков, П. Яворов, Петко Тодоров, Цанко Церковски, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, Антон Страшимиров, Никола Петров – художника, и още много други, които не споменуваме тука, защото, за щастие, те са живи.

В тая блестяща редица от големи имена стои и името на Димо Кьорчев, който заедно с ония, които споменахме и с ония, които останаха от това време и още продължават да творят, чрез своето литературно и философско дело образуваха блясъка на тези двадесет години, които не са надминати досега.

*

След големия държавен разгром през 1913 г. живите синове на България оставиха всичко друго настрана и се хвърлиха в политическите усилия да се спаси страната ни. Един от тия живи синове беше и Димо Кьорчев. Той пое пътищата на политиката, които го изведоха до водаческото място поради неговите бляскави ораторски, журналистически и човешки качества.

Но тия стръмни пътища на българската политика, тия груби партизански трапища, тия неравни схватки и отвратителни засади – всичката ужасна действителност на българската политическа съдба – сломиха крилете и отнеха силите на един човек, толкова нежен, какъвто беше Димо Кьорчев.

Той падна като един войник, който защитава родната си страна.

Той напусна щастливата Аркадия на своите литературни, философски и естетически мечтания от епохата преди Балканската война и хвана страшните пътища на политиката, защото изранената България извика тогава за помощ и на нейния вик се отзоваха всичките, които бяха живи.

Само полумъртвите кокошки писаха върху своите литературно-естетически полози, треперящи да не осквернят олтарите си в политиката, мечтателно устремили очи към безплодните си утроби.

България – ето кой има право на всичките жертви. Димо Кьорчев сложи пред нея всичко, което беше голямо в него. Той й даде изкуството, идеите, мечтанията си за доброто на човека, финеса на своята мисъл, тънкия и естетичен усет – това до Балканската война.

Когато, обаче, тя биде наранена и осакатена през 1913 г., той без съжаление остави настрана щастието си, отзова се на нейния вик за помощ и почина като я защитаваше.

Това искахме да спомним в тоя малък помен за Димо Кьорчев.

в. „Вестник на вестниците”, бр. 139, 9.11.1941 г.

ЗАЩО МЕ РУГАЕ ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ

Завчера в печатния орган на отечественофронтовска България се появи съчине-ние на пролетарския писател Георги Караславов, посветено на мен и моите поли-тически деяния.

Караславов не е първият щурмовак от комунистическите писатели, който излива върху личността и делото ми словесна помия: преди него подобна атака предприе друг негов събрат – Крум Кюлявков. И тоя пролетарски писател беше намерил в дъното на душата си и своя талант най-отвратителни думи, за да ги отправи към мен.

Любителите на кална литература ще останат излъгани, ако очакват от мен един отговор, подобен на техните нападки; аз не ще мога да оставя на потомците писмените документи, които, след като внуците ни ги прочетат, да кажат:

– Я гледай какви простаци и хулигани е имало между българските писатели!

*

Сега на въпроса: защо ме ругаят тези красавци? Да не би тяхното злобно вдъхновение да има лични източници? Не. Тия майстори на вестникарската хула и клевета не могат да имат нищо лично против мен, но както казва руската поговорка:

„Ларчик просто откривается“: злополучните автори на словесни изстъпления са получили заповед да ме обругаят и тая заповед иде от техните господари.

Защо е потребно на тия оживели в българската действителност герои на Достоевски, действуващи лица от неговия роман „Бесове“, да бъда унизен пред българските читатели и да бъда отречен като нравствена личност пред нашата общественост?

*

Много просто: защото, макар и в последните редици, водя борба за свободата на българския народ, за неговите правдини и за неговото благополучие, защото съм другар на ония смели и самоотвержени държавници, които презряха министерски постове, охолството на властника и безопасния живот на овчедушните политици, за да извикат пред народа и пред демократическата съвест на целия свят:

– България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е. Българският гражданин желае да бъде независим, да има свободите на съвестта и политически правдини, да бъде сигурен за живота, честта и имота си, да ръководи сам, чрез свободно избрани свои представители съдбините на свободна своя държава, но това му се отнема от една диктатура!

Ето защо невидими, но добре познати господари, викат понякога на удобно изтегнатите след изобилни ястия рунтави кучета:

– Ха, Мурджо, ха, Караман! Дръжте тоя дрипав любител на народни свободи! Разкъсайте го!

И Мурджо и Караман яростно изпълняват „дълга си“: лаят и позоряват сами себе си, без да успеят да разкъсат някого, чрез своя недостоен език.

Това е отговорът на въпроса. Всеки на тоя свят върши своята работа: и кучетата като лаят, и керванът на свободата, като си върви.

Източник: сайт на в-к Стършел

редакционна статия