Тук представяме няколко откъса от спомени и статии на личности, които са познавали човека Трифон Кунев, както и литературна критика. Надяваме се, че те ще дадат жива представа на читателите за личността на твореца и неговото творчество.

ОТКЪСИ ОТ СПОМЕНИ И ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

***

Когато излезе книгата ми „Сребърна ръкойка”, раздадох на много мои приятели по една книга. Дадох една и на бай Трифон Кунев. „Дяда”, както го наричахме в кафене „Кристал”.

Трифон Кунев, тоя бележит поет в живота и в изкуството, тоя мъдрец, който няма нищо друго освен България и един куп вехти, нечисти, купени от битпазар книги, живееше тогава оскъдно.

Тъй живеят и ще живеят винаги нашите избрани умове и сърца, защото са щурци и не трупат имовина като мравките. (Спомням си с каква страст професор Балабанов нападна в една своя статия мравките и с какво преклонение говореше за щурците, които пеят и внасят дълбок смисъл и красота в нашето земно съществуване.)

Тоя път, след като прочел книгата ми, бай Трифон ме срещна, извади от джоба на жилетката си една сребърна антика с дълбок релеф на Александър Велики.

– Вземи това от мене за новата ти книга. Друго нямам.

Мина ми през ума как преди много години, когато свършвах някоя поръчка, дядо ми даваше по едно петаче – то ми се виждаше цяло съкровище.

Знаех изключителната любов на Трифона Кунев към антиките и му казах:

– Защо се лишаваш от нещо, което ти е скъпо?

– Ти я вземи. Аз имам други.

Като че Александър Велики е сякъл сребърни монети само за Трифона Кунев.

Разбира се, че друга александринка нямаше. И досега си я пазя като свиден спомен.

1935 г.

Ангел Каралийчев

Спомени, изд. Български писател, С., 1971

* * *

През октомври 1940 г. Съюзът на българските писатели изпраща изложение до министър председателя Богдан Филов срещу готвения „Закон за защита на нацията“.

В Изложението се казва „Нашето законодателство не бива да отбележи закон, който ще пороби една част от българските поданици и ще остави черна страница в нашата най-нова история“. За смелото си участие в тази кампания Трифон Кунев и до днес е почитан в Израел. Много книги, издадени там на български или английски по тези бурни времена, говорят за него.

*

В книгата си „Те, спасителите“, издадена на български в 1969 г. в Тел-Авив, Буко Пити дава следната характеристика за Кунев: „Винаги на страната на преследваните и угнетените, той се бореше за тържеството на правдата и благоденствието на човека. Често той упражняваше давление върху някои министри, назначавани от царя, за изоставяне или смекчаване на жестоките мерки, предприети срещу еврейското население в България.

Безшумно, без да бъде подтикнат от когото и да било, той посещаваше министър-председателя, Богдан Филов, за да отмени заплануваното депортиране на евреите в Полша. Дори на 24 май 1943 г., когато еврейското население трябваше да напусне местожителството си, Трифон Кунев, обладан от хуманни чувства, тропаше по вратите на разни министри, за да бъде полезен на евреите“. Професор Нисам Орен, роден в България, при среща в Ерусалим (1986 г.), ми говори за признателността на българските евреи към Трифон Кунев. Той поиска да му изпратя препис от „Ситни дребни като камилчета“.

*

В-к „Свободен народ“, който заедно с „Народно земеделско знаме“ води храбро борбата срещу червения терор, в брой 115 от 7. 6. 1946 г. отпечатва писмо на Трифон Кунев от 26 май 1943 г. до председателя на Съюза на българските писатели в защита на евреите. Писмото е озаглавено „Молба – Подканяне“.

В него Кунев се опълчва срещу заповедта на Комисарството по еврейските въпроси за изселване в неизвестност на всички евреи от столицата. Той изказва възмущение от „това варварско отнасяне към поданиците на нашата държава и варварско връщане към черните времена, когато е било възможно хора да се продават като роби и да се унижава до такава степен човешкото достойнство“.

Кунев запитва председателя: „Кой може да издигне глас в защита на тези изтръпнали пред съдбата си хора, ако не преди всичко българският писател?“

Той завършва: „На работа! Да защитим колкото евреите, толкова и собствения си народ от една фатална грешка…“

Христо Бояджиев[1]

Фрагмент от статията „Трифон Кунев“, литературен сборник „Свободно творчество“ при сп. „Бъдеще”, Париж, декември 1986 г., с. 164-166.

* * *

Политическата сатира на Трифон Кунев е впечатляваща, защото е безкомпро-мисна и предизвиква личното недоволство на комунистическия водач Георги Димитров. В реч от 2 юни 1946 година Гeорги Димитров остро и заплашително напада Трифон Кунев с думите, че такива като него „Трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.

Само няколко дни по-късно Трифон Кунев е жестоко пребит в редакцията на вестника, след което е затворен в Централния софийски затвор.

Освободен е след точно пет месеца, защото е избран за народен представител от опозицията. След обесването на Никола Петков и ликвидирането на парламентарната опозиция процесът срещу Трифон Кунев е подновен и през ноември 1947 година той е осъден на 5 години затвор.

*

Първите си творби Трифон Кунев отпечатва едва 18-годишен в сп. „Живот“. След това публикува в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“, „Българан“ и „Наш живот“.

Първите му авторски стихотворения са толкова повлияни от фолклора, че дори се оспорва авторството му. В следващия етап от творческото му развитие той е сред безспорните български символисти наред с Николай Лилиев, Емануил Попдимитров и Кирил Христов.

Следва нов период, в който превес в творчеството му взема прозата, където главни герои са селяни и дребни чиновници. Главен обобщаващ образ става Дедо Вуче.

И в периода след 9 септември 1944 година творбите му са съпротива срещу отнемането на свободата в България.

Това  води до репресии срещу него, Трифон Кунев лежи по затворите, в последните години е интерниран, здравето му е разклатено и той умира през 1954 година, а творчеството му е забранено за целия комунистически период.

Никола Иванов, литературен критик,

сайт inspiro-bg.com

* * *

С втората си стихосбирка – „Хризантеми“ (1907), излязла по едно и също време с „Безсъници“ на Яворов – той се вписва категорично в редиците на българския модернизъм от първия му индивидуалистично-символистичен етап.

Лиричните му импресии в „Художник“ показват пълно усвояване на хипнотичната сецесионна чувствителност и поетика на българската „бел епок“: морна меланхолност и самотност, гробищни видения, любовно-метафизична горест и сълзи; есенен или зимен, здрачен или нощен красивостуден душевен пейзаж с характерна фито- и орнитосимволика.

Този маниер на писане остава емблематичен за модерниста Кунев – следващата му стихосбирка („Зарници“, 1926) съдържа голяма част от предишните му стихотворения, а цикълът от 12 творби със същото заглавие е отпечатан в алманах „Южни цветове“ още през 1907 г.

Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов му отделят немалко място в „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910), а в своята „Антология на българската поезия“ (1925) Гео Милев го поставя наред с Яворов, Димитър Бояджиев и Теодор Траянов. Поезията на Тр. Кунев не може да не бъде включена в един по-разширен периметър на разглеждане на българския символизъм.

*

Плод на активното му гражданско чувство и морал са пръснатите из пресата преди 1944 десетки фейлетони, пародии, политически памфлети, сатирични скици. Памфлетите си срещу лидерите на народняците публикува в книгата „Конско евангелие за народняците“ (1910).

Сатиричното окарикатуряване достига връх в „Политикозоологически издирвания“, в които безпроблемно се разпознават „политическите животни“ в българския обществен живот тогава.

Това е другата страна на духовния естет Кунев. Публицистичният му рефлекс се засилва още повече в годините на червения терор. Фейлетонната му рубрика във в. „Народно земеделско знаме“ захранва и онасловява книгата „Ситни-дребни… като камилчета“ (1958).

Тук се появяват най-смелите му текстове, като „Имало е времена по-тежки, но толкова подли – никога“, както и споменатият предговор „Няколко разяснения от автора“. Последното изречение обобщава най-добре значението на публицистичното му дело: „Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България“.

То следва да се разглежда и в контекста на публицистичната традиция от Ботев насам.

Светлана Стойчева

„Речник на българската литература след освобождението“

редакционна статия

[1] Син на Атанас Бояджиев, поет, прозаик, публицист, е роден на 21.02.1911 г. в Луковит; племенник на Трифон Кунев