ТРИПТИХ ТАНЦ – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки
„Нет ничего удивительного, что
многие из нас, чувствуют горечь,
оказавшись вовлеченными в танец
иллюзий.“
Мы. Источник и предназначение романтической любви, Роберт Джонсон, Москва, 1998
1.
„А когато Ирод имаше рожден
ден, дъщерята на Иродиада
танцува сред събраните…”
Евангелие по Матея 14:6
Тя бе танц. Тялото ú попиваше жадно всяка нотка от мелодията и я превръщаше
в тръпка, в излъчване, в искри от очите. Сенки от танца играеха върху него и той
ги усещаше като допир по тялото си. На моменти сянката се разкъсваше и мигът на
чезнещия допир вселяваше страх, че милувките не ще се завърнат. Внезапно цялата
се превърна в овал от извиващи се лъчи и те го обладаваха и отнасяха вън от тялото му.
Тя, станала тръпнеща светлина, и той, обгърнат от мекия ú блясък, заживяха
свой собствен, таен живот в някакво само тяхно пространство. Заедно с тях
тук бе останал страхът им от всичко наоколо, което бе друго, и друго и живо. Танц
и поглед се сляха с болката, че не могат да станат едно.
„…човешки легиони са минали през същите мъчения.”*
В един момент започна да чезне усещането за настояще, сякаш нещо ги бе поело и
ги носеше незнайно накъде. Видя се в дворец, видя се цар и от довелата ги тук светлина
се появи пак тя, пак танцуваща. Ни поглед се откъсваше от нея, ни дъх смущаваше
музиката. Светът край нея неусетно ставаше друг. Друга бе вече светлината от
светилниците, кротост се вселяваше в лицата, ръцете на стражите изпускаха дръжките
на мечовете. В съзнанието му изплува името Саломе и се чу да казва: „Защо
само половин царство? Цялото е твое.“ Настъпилият след думите покой бе станал
властник и поглъщаше света наоколо. После всичко започна да губи очертанията си
и само един забравен празен поднос събираше блясъка на догарящите светилници.
А може би и донасяше усещането, че някой друг отмята булото от език, способен да
разчупи съпротивата на света и назове истината за стореното от самия него.
Векове по-късно други слова щяха да обърнат гръб на произошлото и човеците
щяха да търсят себе си зад тях.
„Изкуството ни освобождава измамно от мерзостта на битието.”**
*Фернанду Песоа, Книга на безпокойството,
Изд. Кибеа, превод Даринка Кирчева
**Ibid
2.
„Петър спеше между двама войници,
окован с две вериги; и стражари пред
вратата охраняваха тъмницата.
И ето, един ангел от Господа застана
до него…; и като побутна Петър по
ребрата, разбуди го и му каза: Ставай
бързо! И веригите паднаха от ръцете му.”
Деяния на апостолите 12:6,7
Мигът, в който будността изчезва и се начева сън. Нямаш усещане за него. Сякаш
си в море и вода и въздух са еднакво топли. Буден, морето те носи с вълни от
болезнени не бива, което не винаги е лесно да приемеш; заспал – вълните ваят свят от
танцуващи искам и тук, сред слова, странни и примитивни, усещаш, че всичко, дори и
и невъзможното, е лесно. Сега зенит и хоризонт се втурват един към друг и ти потъваш
в плахата целувка на невъзможното.
След малко зенитът ще стане само една от безбройните, убийствено еднакви посоки,
а хоризонтът – линия, за която няма отвъд, но сега ти си в целувката. За миг тя е
плаха, топла неподвижност, но в нея се събужда тръпка след тръпка; отдръпвате се
за дъх и в страха от мига самота отново се намирате.
Целувката събужда танца на ръцете. Събуждате се. Един нов свят изгрява със
сладостта на своя страх. В него
„…някакво мистично същество беше плело мрежа от съновидения през цялото
време…”
Градива: Помпейска фантазия, Вилхелм Йенсен, ЕкслибрисТМ
3.
„И надвечер Давид… от покрива виде
една жена, която се къпеше; а жената
бе много красива на глед. …И Давид прати
човеци да я вземат, и когато дойде
при него… лежа с нея…”
Втора книга на царете 11: 1-3
В късните вечерни часове прозорецът грееше с топла, жълта светлина. Сякаш
Слънцето, очаровано от нещо зад стъклата бе забравило да си тръгне. Светлината
може би съзираха и гълъбите на перваза и тяхната неподвижност ги правеше да
изглеждат като хипнотизирани. В такива моменти хипнозата обладаваше изцяло и него
и само потоците разумна неизбежност, които го заливаха отвсякъде, го отпращаха.
Но дотогава имаше време и в него той очакваше появата на сянката върху прозореца.
Тя изпълняваше някакъв странен, само неин танц, който оставаше почти един и същ
във вечерите. Зад танца на сянката се криеха истински, обичайни човешки движения
и той знаеше кому те принадлежат.
„Нямаше съмнение, че е тя. Въпреки слънцето, което обгръщаше фигурата ú
със златист воал, той съвсем ясно и точно разпозна профила…”*
Опитваше се да отгатне тези движения с откликващ порив. Изглежда това му се отдаваше,
защото дъхът му губеше своята ритмичност, а ръцете започваха движения на
човек, който не е сам и несъзнавано се опива от това. Вървеше истинската реч и
донасяше думите:
„…аз танцувам, когато гледам да танцуват.“**
Случайност ме бе направила няколкократен свидетел на тази повтаряща се случка.
Едно нарастващо чувство на срам от самия мен не ми позволи да бъда неин свидетел
в идните вечери. По някакъв неуловим и неописуем начин обаче усещах, че случката
търси свой живот и в мен. Сякаш нещо много, много старо вървеше с хората живот
след живот.
Гнезда така приютяваха птици времена след времена.
*Градива: Помпейска фантазия, Вилхелм Йенсен, ЕкслибрисТМ
**Фернанду Песоа, Книга на безпокойството,
Изд. Кибеа, превод Даринка Кирчева
Александър Алекс. Дъбнишки
