КОГАТО ГОЛЯМОТО ТОПЕНЕ НА ЛЕДОВЕТЕ НЕ Е БЕДСТВИЕ, А БЛАГОСЛОВ – рецензия-анализ на Йордан Йорданов
ЗА СТИХОСБИРКАТА НА ТОДОР БИЛЧЕВ “ВЪРХОВЕ СРЕД ЛЕДОВЕ”, изд. gabriell-e-lit, С., 2023
Мнозина си мислят, че поезията е красива, радостна, възторжена и сладка залъгалка душевна, която е далече от истинския живот. Че и без нея е възможно да се живее в днешното напрегнато много-посочно ежедневие. Но, ако е така, мисля си, светът около нас би изглеждал безкрайно равен, банален, черно-бял и скучен, лишен от пъстроцветието и полета на емоции у всяко чувствено сърце. Отнемете крилата на птицата, която лети високо в простора, приземете я долу в пешеходната сивота и тя мигом ще се превърне в купчинка пера, никому ненужни. Аз обаче ви моля – не пипайте крилата, оставете я да си лети! Без нея просторът няма да е същия – ще бъде беден и тъжен. А трябва ли ви тази лепнеща тъга?
Ето, за тази устрелена птица си мислех, когато четях стихотворенията на Тодор Билчев от новата му книга „Върхове сред ледове“. Защото неговият полет на мисъл, емоция, гняв, радост и любов е тол-кова истински, че ако някои недоброжелателни сили го прекъснат, те ще паднат бездиханно и ще наранят нечие сърце. Следил съм творческото му развитие още от първата негова поетична книга и винаги съм се удивлявал, че притокът на животворни чувства не само не снижава градуса си, не застоява в мъртва точка, но и се катери нагоре по скалата, чиито върхове не се виждат, но съществуват. Нека разгледаме картината, която е нарисувал с думи.
В стихотворението си за старата учителка поетът казва: „Отличен шест ще им постави пак./Тъй както и животът е направил.“ Дали рецитира пред Народния театър /Рецитал/, дали му правят здра-вословен масаж или среща нечии сини очи, пътувайки във влака, той се прекланя пред силата на словото, където „звуци стенещи свистят“. То е и в земните греховни делнични неща, където Духът отсъства, но пък момичето става поетовата Муза /Апаратен масаж/. Щастието съществува, казва той, апаратът е за кратко.
А каква чудесна възхвала на любовта има в стихотворението „Езикът на танца“. Обяснима и под-купваща е тя, безкрайна и неутолима. Мисля, обаче, че Тодор Билчев е най-силен художествено, когато описва тъгата и света на самотния човек /отличителна марка за поезията на големия Борис Христов/, когато съсредоточава перото си към „светлите души сред тъмния мрак“.
В стихотворе-нието „На трохите щедростта“ той изповядва: „От Божията щедрост на трохите/светец, най-истинския, се създава.“ И за моралните човешки устои има стихове в тази книга, и за уличната музи-кантка, която олицетворява нелеката съдба на изкуството. Китарата на момичето плаче, а то пее с гларусите, чиито крясък се слива с песните му. И тъгата става още по-тежка… Болка има и в сърцето на слепия художник /Оброк/, в стихотворението „Домът на светлината“. В последното има и Вяра, че щом светлината е в тебе, „прозорецът е отворен“ и „Душата става дом на Бог и Светлината“. А това е щастие – казва Поета – и „Слънцето вече напича“. Разбира се, романтичната представа за щастието е най-вече по отминалото детство /Окъпана звезда, Наяве сън, Каручка под кревата/.
Философски поглед към самотата, но и към следата, която тя оставя има в „Гнездата на поетите”, посветено на поета Христо Медникаров, в „Ангелогласния“, „Свети Хрисант Димитър Нови“, „Свети Димитър Басарбовски“, „И тя засвири отново“, „Паисий“, макар че в тях налице е твърде голяма външна описателност, за сметка на вътрешния им духовен свят. Тодор Билчев има и стихотворения за морето, за щастието, приятелството /Жълтата пейка, На Добруджа Вселената/.
Силни стихотворения представя той, когато пише за България, българщината и несломимия нашенски дух. Но по Ботевски е ироничен, когато става въпрос за някои съвременни „патриоти с кинжал смелост“. Но не в реалния живот, а само в кръчма „Свобода“.
Ще приключа предварителния прочит на книгата на Т. Билчев със стихотворението му „Космическа обява“. В него той описва как стои на перона на жп гара, единствен пътник е и очаква идващия влак. Гарата и влакът са метафора на стопяващата се българска нация, която дори и в Космоса е готова да емигрира, само и само да не битува сред общество с разпадащ се морал и изчезващи исконни традиции и ценности. Нали ви казах по-горе: тъжен, много тъжен човек е поетът Тодор Билчев.
Прочетете новата му книга „Върхове сред ледове“. Ако не, за да се почувствате щастливи, поне да потъгувате и може би – да поплачете наум. Защото не само радостта – тъгата и сълзите също лекуват, стига да случите на приятно време и точен човек. Казва ви го със стихотворните си изповеди и Т. Билчев. В тази стихосбирка голямото топене на ледовете в душите и сърцата на неговите лирически герои не е бедствие. То е своеобразен благослов, който ви е необходим, за да продължите напред и нагоре в Живота.
Йордан Йорданов
