ТРИПТИХ УТРО – поезия от Александър Алекс. Дъбнишки

В ранното утро,
когато слънцето на смисъла още не е изгряло
да покрие полята с омарата на привичното,
когато росата по тревите все още е тук
и гаси пепелта на удобните думи,
ти ставаш с босото желание да виждаш
и тръгваш край нещата, още необлекли
прастарите дрехи на спрялото време.
Тук там още примигват прозорците
на бавната нощ и ти искаш да ги разтвориш,
забравил какво значи приличието на дверите,
само и само да не спре търсенето в утрините ?
тъй кратки и бременни с НЕ.
Вървиш
и нозете ти изписват по асфалта
страниците на друг тълковен речник.
Бързаш, дочул колите, миещи улиците,
а нещо трябва да остане до идното утро,
защото иначе градът става
само една изчистена лудост.
И ето го изгревът
и денят отново си ляга в удобното ложе на навика,
да го изхвърли вечерта в уличната кофа на времето.
А неизметената стъпка вече те вика
да я откриеш със сомнамбулното убеждение,
че ще има четец.

Четецо, четецо,
как ще върви погледът ти:
отляво надясно или обратно;
отгоре надолу или пак обратно?
Кои ще са твоите думи тогава:
сухите пукнатини по земята
или дъждовните ручеи?
Или йероглифният полет на птиците?
Или дирите на светкавиците?
А виждал ли си, четецо,
как драскат по стените
изпочупени нокти последни слова?
И тогава, там, където си ти,
ще имаш ли очи за тях?
Защото и сега още си сляп.
И новороден даже не си.

А ти, изкусителю на слова,
с какво ще изпълваш лавиците
или каквито там вече нови
гробници на думи ще има?

Montreal’18

Александър Алекс. Дъбнишки