В цикъла „Цветове на разсъмване“ Рени Васева изгражда многопластов поетичен свят, в който градът, мъглата, синьото и паметта се преливат в непрекъснат поток от образи. Деветте части на стихотворението са като девет различни разсъмвания – едновременно мъгливи, сурови и светли. Рени Васева пише свободен стих с характерна разлята линия, в която повторението е ритъм, а градският пейзаж се превръща в сцена на вътрешни битки, спомени и откровения. Тя умее да превръща урбанистичната среда в митология с препратки към Медея и Троя, тя умее да съчетава ежедневното с космическото.Това е поезия на разпиляването и събирането, на синьото като памет и на града като мит.
ЦВЕТОВЕ НА РАЗСЪМВАНЕ – поезия на Рени Васева
1
…и няма разсъмване,
полярните нощи притискат панеленото ни щастие,
рано отприщени, жадни за съня си, гърла,
и няма разсъмване, едва-едва
влачи опашка булевардът
под слепите тъжни очи на остарели прозорци,
с тези свои зеници – помътнели, тревожни,
уж са много, примигват в полярната нощ,
благославят на утрото мрака,
благославят на утрото сенките,
ето, ранобудните чакат 205 направо върху асфалта,
а спирката се полюшва от вятъра,
клати скелета разнебитен, старата кожа се лющи,
и няма разсъмване,
кучета лаят на глутници срещу хората сенки,
автобусът пушилка преглъща товара си,
шофьорът я кара все някак, все някак,
и няма разсъмване, кварталните дечурлига
в тази зимна идилия влачат тежките раници,
мъгливо е, мъгливо, мъгливо…
2
…мъгливо е, мъгливо, мъгливо, полярната нощ е застигнала
моя краен, измамно измамен квартал, моята скромна обител,
където мечтите достигат само черни космически дупки,
мъгливо е, мъгливо, мъгливо, няма вече звезди,
не треперят предколедни нежни сияния,
изцедени висят по тъмните сгради някакви лампички
с изтощени батерии, пластмасови заместители, кичозни варварски викове от панелените балкони,
прогонена самота само няколко крачки надолу,
по тъмната улица, в най-тъмния ъгъл,
където отвчера си ляга кварталният тъжен човек, разказвач на истории,
а съседите изхвърлят отгоре му боклука от своята съвест…
3
…там бяха вълните, там бяха сраженията,
лягаха мъртви риби по плажовете в оранжево,
оранжево плуваше слънцето в гъстата морска пяна,
там бяха сънищата на раковини седефени
с говора им невнятен, с ехото им от шепот,
шепота на водата, столетия прииждала в мене,
петите ми боси помнят колко пъти са кръвнали
от онези, острите камъни, които оставяш след себе си,
люляло ги е морето, но пак потракват със зъби
и чакат да се събудя…
4
…градът забравя думите, измислени в безсънието
на зимното безлуние, на зимната приоблачност,
похлупила с юргана си останките от Троя,
една самотна Троя, захвърлила оръжието,
запазила единствено пожара на прегръдките,
пожара на любовното безпаметство и грижата,
градът забравя думите, заровени в бетона му,
а Шлиман ги открива в следите от безумие…
5
…градските сгради, строени в редици войници на стража,
високи стени от забравени сънища, незапомнени спомени, които все още туптят в бетона,
долавя се пулс, оня тътен подземен на градските влакове
и вратите им съскат, озъбени в мрака
на самотните сенки, които ги чакат,
и сенките мислят как в някакъв пристъп
ще пресекат без уплаха жълтата линия,
а после ще пеят с градските сгради
и тази носталгия, ах, тази носталгия
по някакви острови, по някакви плажове, пясъци, риби
ще отприщи в сърцето онова, неизказано още, приказно светло…
6
…синьо, по-синьо, най-синьо, и ухае на ледено утро,
а отдолу, под синьото, рони тъжен пясък една градска пустиня,
отдолу е мрак, свети в тъмното само нечия мъждива звездица, прозорец окаян,
а в спомена отзвучава черковна камбана,
синьо, по-синьо, до черно, зимно утро и кучета лаят,
на стъклата по тъмно рижа котешка лапа се мярка,
а панели измъкват бетона си от постелята нощно-неделна
и мечтаят за рижата лапа, слънцето в един понеделник…
7
…синьото е с вкус на ягода и всички ангелски пера са сини,
снегът затрупва часове, години, затрупва този век като награда
за нашето набъбнало желание, за хляба ни, превтасал във нощвите
на тези прекалено дълги нощи, когато се сражаваме със нищото,
без да помислим даже за звездите на сътворената от нас галактика,
така сме склонни да се разпиляваме по снежносиньото, щастливи, без остатък…
8
…запомних синьото,
запомних го по кроткото затишие,
по покривната сладост керемидена,
която се разтапяше в лазура,
която се просмукваше в секундите
на тези мигове от Сътворение,
снегът се ронеше у мене
като трохичките от курабийките на баба,
а синьото безмълвие небесно
поръбваше душата ми разбридана,
изглаждаше измачканата всекидневност,
запълваше пробойните
от всичките дебати със живота,
запомних синьото, а то запомни мене…
9
…градско сиво и цветно, а сиво и цветно тревожно се сливат в прегръдките на Медея,
тя е тайна неразгадана по улички и свърталища,
по коридори и стълбища, мазета, тавани, немее, когато дивата скръб я обхване,
а сърцето й бие с надеждите на прозорец,
който свети в нощта, през деня, отворен, затворен,
бетон и стъкло й говорят, говорят забързано,
говорят даже несвързано, някак по навик
говорят, когато не могат да спят,
а Медея вече я няма, развява коси по олтарите,
олтарите с лавандула и смирна,
където светло и тъмно се сливат,
пещери се отварят в очите, бликат извори в дланите,
а сиво-цветното отехтява към града белокаменен,
скрил дълбоко в душата си златното руно,
златната памет за щастливо събуждане…
Рени Васева
