Днес отбелязваме годишнина от рождението на Жан Кокто (5 юли 1889 г. – 11 октомври 1963 г.) – една от най-необикновените и многолики фигури на европейската култура през XX век. Наричан „принцът на деветте изкуства“, Кокто оставя след себе си творчество, което преминава през поезия, проза, театър, кино, музика, живопис, графика и сценични изкуства. Неспокойният му дух, сроден с Ариел, го води през дадаизма, кубизма, традицията и сюрреализма, без да се задържа никъде – винаги в движение, винаги в търсене на нови форми. В краткия портрет на Огнян Стамболиев се разкрива именно тази многопластова личност: артист, който вярва, че истинското произведение трябва да „кореспондира с всички музи“; творец, който умее да изненадва, да шокира, да забавлява, да създава нови категории в поезията и да оставя следи в киното, които и днес са част от световната история на седмото изкуство.

Публикуваме и едно есе на самия Кокто – текст, който говори за своя автор така, както само той би могъл: с острота, с ирония, с блестяща интелектуална свобода.

→ Вижте есето тук: “Фалшивите таланти се боят от смешното: Жан Кокто за Марсел Пруст”

ТВОРЕЦЪТ С НЕСПОКОЙНИЯ ДУХ НА АРИЕЛ – статия на Огнян Стамболиев

Наричаха Жан Кокто, (роден на 5 юли 1899 г. в Мезон Лафит, Франция, с името Клеман Йожен, Жан Морис Кокто, починал на 11 октомври 1963 г.) – „принцът на деветте изкуства“, защото бе и поет, и белетрист, драматург и есеист, киносценарист, музикант, живописец и график, архитект и дори хореограф! В деветте изкуства „ужасното дете на френската култура“ остави голямо и оригинално творчество, все още ненапълно изследвано и оценено.

Самият той вярваше, че едно произведение на изкуството, за да е автентично, трябва да „кореспондира с всички музи“. Девизът му гласеше: „Бъди истински, жив човек, чак след това творец. Творец могат да те нарекат и след смъртта.“ Кокто притежаваше неспокойния дух на Ариел. Природата му го принуди да премине през или по-точно да кокетира с дадаизма и кубизма, с традиционализма и сюрреализма.

През целия си живот той искаше да бъде харесван, да забавлява, да изненадва, да шокира. В поезията измисли нови категории: „поезия на романа“ („Тома Самозванеца“, „Ужасните деца“), „критическа поезия“ („Есета върху критиката“), „поезия на театъра“ („Пишещата машина“, „Човешкият глас“), „графична поезия“ (рисунките му, цикълът „Тайните на Жан“); да не говорим за многобройните му драматизации, адаптации и режисьорски постановки – някои прекалено новаторски за времето, като „Рюи Блас“ по Юго.

През 1929 г. Кокто заявява с апломб пред своите приятели – това е целият интелектуален Париж, че следващата му голяма работа ще бъде авторски филм. И само след година парижани аплодират „Душата на поета“. За цял живот се заразява от бацила на седмото изкуство и започва да прави филм след филм: „Красавицата и звярът“, „Вечното завръщане“, „Завещанието на Орфей“, „Ужасните родители“, останали завинаги в историята на седмото изкуство.

През 30-те години открива и своето голямо пристрастие – актьора от театъра и киното Жан Маре /1913- 1998/.

В киното, както и в театъра, Кокто отначало е калфа под „палката“ на прочути майстори, но скоро сам се утвърждава като такъв. А преди това се е утвърдил като литератор и е заслужил адмирациите на големите френски творци Марсел Пруст, Льометр, Едмон Ростан, на високоуважаваната Анна дьо Ноай.

(Обявена за най-добра поетеса на Франция за ХХ век, графиня Анна дьо Ноай е праправнучка на Софроний Врачански, внучка на Стефан Богориди и племенница на Алеко Богориди. Муза на писатели като Анатол Франс и Марсел Пруст, Огюст Роден я пресъздава в прекрасната “Мадам Х” от мрамор.)

На голямата френска поетеса и аристократка от българско-румънски произход той посвещава благочестивата си книга „Контеса дьо Ноай. Да или не“.

Когато през октомври 1955 г. му връчват по най-тържествен начин сабята на френски академик, неговият бележит колега Андре Мороа възкликва: „О, Господи, ако можеше да поставиш огледало пред духа на този мъж, колко младост и сила би отразило това невероятно лице!” А Кокто е вече на 66 години!

Влизането му като поет в „Кръга на безсвъртните” съвпада с апогея на блестящата му кариера, чиито върхове според тогавашната критика са сборниците с поезия: „Лампата на Аладин“, „Разпятие“, „Опера“, „Седмата цифра“, „Светлосянка“…

Но изненадва фактът, че въпреки славата и признанието накрая, до известна степен Кокто е забравен.

Тогава изгряват звездите на по-младите от него Анри Мишо, Рьоне Шар, Пиер Еманюел, които чувствително обогатяват френския поетичен език през ХХ век.

Огнян Стамболиев