ТЪНКАТА НИШКА НА ДОБРОТО – поезия на Дора Янева-Медникарова

НИШКАТА НА ДОБРОТО

Нишката на доброто в мен
е толкова тънка,
че даже вятърът
с дългите си пръсти
не смее да я улови и скъса.
Тя се люлее
сребърна в синевата.
Клоните на дърветата
й сторват път,
за да плува в прозрачния въздух
като флаг на надеждата.

*

Любовта
спря при моя прозорец.
Очите й весели,
косите рошави,
нослето вирнато.
Викна ме да играем.
Лудо препусна
срещу ни вятърът!
Пламна тревата алено.
Дърветата – като кораби,
вдигнаха платна в небето.

Приближиха се мълком
вълшебните приказки.
И завинаги
останаха в сърцето ми.

МОМЧЕНЦЕ С КУЧЕ

Две същества –
тъй слънчево предани
росата бележат с устремен бяг.
Крачета и лапички –
в утрото редом,
тичат щастливи
по Божия свят!
Капка солена
в окото ми пари –
ех, кратко е утрото
и дълъг – денят.
Но слънцето свято е,
щом свети в кръвта ти
с едно утро далечно
и верен приятел на път!

ЛЕКАРЯТ

Навън отново дъжд вали
и бавно сплита мрежа лека.
А под дъжда човек върви
едвам, по стръмната пътека.
До малкия притихнал дом
премръзнал и измокрен стига.
В дъжда не дирил друг подслон,
той – пленникът на вечна грижа.
А тук очакват го очи
премрежени от няма болка.
И в тях един въпроси личи:
„Ще ми помогнеш ли? Доколко?“
В далечния ни дом дойде
не търсил никаква награда.
И своето добро сърце
на нас – незнайните, отдаде.

ПРОЛЕТ

Пълна е със старци
градската градина –
майка ми я няма.

Нови птици, нова пролет,
слънце в градската градина –
майка ми я няма.

Баба Марта върже
бяло и червено
в градската градина.

Детството ми где е –
с тихи пеперуди
и звездите вечер –
в градската градина.
На самотна пейка
пролетта се грее –
майка ми я няма
в градската градина.

Дора Янева-Медникарова