ЗЕЛЕНОТО МАСТИЛО – есе на Павел Павлов
В ПАМЕТ НА КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ
(20.08.1890 – 03.01.1970)
Необяснима е слабостта на по-старите поколения писатели към зеленото мастило. И Константин Константинов пишеше със зелено мастило. Затова, ако все още пишех на ръка, споменът за него трябваше да запиша със същото мастило – калиграфски, както ме бе учил дядо в детството. Но едва ли мастилото, та било то и зелено, би ме улеснило. Както възкликва обектът на моето възпоменание:
Има ли по-трудно нещо от разказването на спомени! При свободното творчество можеш да съчинителстваш, както си искаш, а при спомена трябва да бъдеш точен, добросъвестен, безпристрастен… Да се отърсиш от лични чувства – добри или лоши…
*
На всичко отгоре трябва да разкажа за срещите си с човека, който остави най-великата книга в българската мемоаристика – „Път през годините”.
Никой друг писател – освен Йовков – не ме е привличал тъй неудържимо както Константинов. С моя извървян „път през годините” аз го доказах с екранни творби по негови произведения.
Обикнах го, преди да го познавам. А имах чувството, че го познавам отдавна. Още от най-ранното си детство. Когато прочетох „Приказки за тебе”, бях убеден, че те са написани само за мен. Обикнах щурците от „Приказки на щурчето” и като в оная Дикенсова история мечтаех да ги заселя на моето огнище. „Приключенията на котарака Мър-Мър” ме подсториха да прибирам у дома не един уличен котарак. Едва днес проумявам, че ние, почитателите му, сме били „Отбор юнаци”, омагьосани от неговия литературен свят.
Възвръщайки се чрез спомена в ония дни, аз зная, че най-истинското и най-значителното у всекиго е в миналото. Настоящето изобщо не съществува; то веднага се изплъзва назад; в бъдещето ти още не присъстваш. А миналото – това е всеки час, който вече е прозвънил, минутата, която току-що е хвръкнала, годините, които са се изнизали, без да ги усетиш, и в които търсиш да намериш истинското си лице, запазено като в дъното на дълбок кладенец, над който си се надвесил някога, за да погледнеш, и което е останало там завинаги.
Не става ли казаното от този непроницаем, саможив човек заглавие на моята книга със спомени? – „Кладенец на паметта”!
*
Литературната ми страст към Константин Константинов ме караше да обикалям книжарници и антикварници, за да населя библиотеката си с негови творби и герои. Да пускам корени по библиотечните столове, за да пленя в паметта си книгите, с които не бях успял да се сдобия. Да разпитвам за личността му всеки, който бе имал щастието да се докосне до този заключен в достойнството си човек.
*
И така, моето детство и юношество с четените и препрочитани негови приказки са вече притежание на миналото. В бъдещето аз все още не присъствам. Но в настоящето съм тръгнал като на „любовна” среща със самия Константин Константинов. Поканен съм в дома му. Запознала ни е моята приятелка Донка Акьова. И горещо ме е препоръчала за режисьор на документална миниатюра за Левски. За жалост тя не ме придружава, защото е в чужбина.
Овенското ми самолюбие ме мами, че трябва да съм произвел добро впечатление, за да ме допусне в своята светая светих. Но съмнението ме гризе – ами ако съм се самоизмамил? На всичкото отгоре съм скрил в чантата си два разказа от ненаписания ми все още сборник „Торба лакърдии”. Бях чул, че на някои млади автори е подал рамо, написвайки им предговор за първите книги. Е, да, засега съм само режисьор, но в бъдещето се виждам и писател. Колебая се дали чирак като мене бива да ги покаже на майстор като него. И решавам – „каквото сабя покаже”.
Задъхан не толкова от цигарите, които паля една подир друга и не допушвам, колкото от вълнение за предстоящата среща, преминавам под раззеленените брези на тихата уличка и стъпките намират въжделения адрес: „Цар Шишман” № 53. Стръмните стълби учестяват дъха ми. Странно! – Писателите, които посещавах, живееха все на високите етажи. Спирам замалко пред входната врата, за да дойда на себе си, и прочитам върху потъмнелия месинг: „К. Константинов – писател. Д. Константинова – художница”. Странно – вратата е открехната. Ръката натиска звънеца. Сепвам се. Дочувам шляпане на домашни пантофи. В разтрога застава той – Константин Константинов.
*
– Донка Акьова ми каза, че сте точен, затова в уречения час оставих вратата открехната. Пък и малко недочувам – потри зиморничаво длани писателят и ме покани да вляза.
Стори ми се леко попрегърбен, но сякаш уловил погледа ми, се изправя. Папионката на врата му странно контрастираше с бежовите карирани пантофи. До студената кахлена печка стоеше молберт с пейзаж на сестра му – художницата. Един котарак – досущ изникнал от книгата му за приключенията на Мър-Мър – лениво наблюдаваше как два гълъба кълват посипаните на перваза трохи. Сядам на посоченото ми място, домакинът заема своето. С периферното си зрение оглеждам малкия хол, за да не издам любопитството си. Поразява ме отсъствието на голяма библиотека – той държеше в дома си само най-любимите автори. Останалите четял по обществените библиотеки. Върху голямото му писалище редица книги издава неговите предпочитания.
Зеленикавите му очи от портрета, рисуван от сестра му, те гледат и изучават. Тогава не можех да зная, че това ще бъде началният кадър на филма ми „Есенно слънце”. Между оригинала и портретувания се чувствам като под кръстосан огън. Погледът ми се спира върху томче на Проспер Мериме на френски.
– Ще позволите ли? – присягам се, преди да съм попитал, и събарям статуетка (ако не ме лъже споменът) на Волтер.
– Обичате ли Мериме?
– Мериме и Стендал са сред любимите ми автори – възкликвам аз.
– Какво ви харесва у него?
– Стилът. Предпочитам го като стилист дори пред Флобер, защото не е така преднамерен – отсичам уверено аз. – Особено ми допада неговата ирония.
– Знаете ли френски? – продължава да ме изучава писателят.
– От дете – отвръщам самоуверено и за потвърждение прочитам един пасаж от предговора към „Летопис за царуването на Шарл Х”:
В историята обичам само анекдотите, а между тях предпочитам тия, в които моето въображение открива истинска картина на нравите и характерите на дадена епоха. Това предпочитание не е твърде благородно, но аз трябва да призная за мой срам, че с удоволствие бих отстъпил Тукидид за автентичните мемоари на Аспазия или на някой роб на Перикъл…
Не мога да проумея дали съм му произвел впечатлението, на което съм разчитал. Константинов седи все тъй непроницаем и невъзмутим.
*
– С Мериме започват истинските чудеса на реализма – промълвя накрая той. – Добре, че го четете в оригинал.
– Ако всички превеждаха като Вас и ония, които не знаят езици, биха имали чувството, че са докоснали оригинала, но…
Свивам рамене. Като човек, който си знае цената, Константинов не реагира на моето признание.
– Какво имате предвид? — пита ме сякаш да ме провери дали и какво съм чел от неговите преводи.
– Ами „Малкият принц”, „Южна поща”, „Нощен полет”.
Появява се сестра му – голямата художничка Донка Константинова. Тя носи на поднос кафе във фарфорови чаши. Брат й ме представя с няколко ласкави думи – нещо необичайно за словесното му скъперничество. Можех ли да зная тогава, че един ден ще заснема филмче за нейната ретроспективна изложба. Тя беше сред любимите ми художнички от трийсетте години – наред с Вера Лукова и Вера Недкова. Имал съм щастието да познавам и трите. И за трите съм снимал по нещо. Окото на камерата ми даваше възможност да проникна в тайните на техните платна – нещо, което невинаги става с просто око в препълнените галерии по изложбите.
Погледът на брат й я насърчава да седне при нас. Тя обаче ни поднася бонбони, оправя здравеца в един бакърен съд и се оттегля.
*
– А от руските автори кои предпочитате?
– Пушкин и Гогол – отвръщам. – Обожавам протоколната проза на Александър Сергеевич. Особено „Дама пика”.
– Знаете ли, че Мериме е превел на френски тази му творба?
– Да, и то така, че имаш чувството да я четеш на руски – продължавам нескромно. – Както впрочем и Вашия превод.
– Значи знаете и руски! – отбелязва той.
– Руският, може да се каже, ми е матерен език. Моята духовна майка – в речника ми е зачеркната думата „мащеха” – е руска дворянка.
– А у Гоголя какво харесвате?
– Поразява ме неговата реалистична абсурдност или абсурдна реалност – възкликвам невъздържано аз и за да си покажа докрай „рогата”, наставям: – Какво са Йонеско? Бекет? – Епигони! С Негово Величество Гогол започват магиите на абсурдизма – „Нос”, „Портрет”!
– А от нашенските автори? – струва ми се, че писателят недоловимо се усмихва под мустак (какъвто няма).
– Аз изповядвам евангелието от Йовков – отвръщам фанатично, но не посмявам да назова и неговото име, за да не помисли, че му се докарвам.
Припомних си какво беше писал в „Път през годините” за „певеца на Добруджа”:
Той беше мъчен човек. Между него и другите винаги се чувстваше разстояние и студенина, но то не беше от високомерие на парвеню, а съзнание за делото, което вършеше и което бе негова съдба. Ала бодливата обвивка веднага изчезваше, когато хората, сред които се намираше, му биваха близки.
Не беше ли същият и Константин Константинов? Той не проявяваше надменност, но не насърчаваше към сближаване, не допускаше байганьовско интимничене. Напълно чужд на големеенето, умееше да те държи на разстояние. И ако допускаше сближаване, то биваше близост от разстояние.
Йовков беше погълнат в денонощно съзерцание. Животът за него бе един сън. Сънят на неговите разкази, на приказната Жеравна, сънят на старите фрески и икони… За мен бяха щастие редките слова, които казваше. Артистичното напрежение правеше Йовков безкрайно самотен човек.
*
Днес aз се удивлявам на тогавашната си безцеремонност. Но това е младостта. Cлушa себе си, без да чува другите. Дай й да сече със словесна сабя. И кой знае какво ли впечатление съм оставил у този пределно сдържан човек? Но нищо не бе в състояние да ме стресне тогава. Пък и той не бе рязък с мен. Отнесе се с някаква аристократическа снизходителност. Корях се за прекомерната си бъбривост и нескромност. „Всичко да разбереш, значи всичко да простиш” – гласи една френска пословица. Той беше разбрал и като голям майстор простил на малък, припрян и необуздан чирак. Може би моята младост беше призовала сянката на неговата.
Отидох си убеден, че това не ще бъде последната ни среща. Предстоящата ни съвместна работа го налагаше. И не се излъгах. Последваха още много посещения в този възрожденски дом на тихата уличка с брезите. И всичко се повтаряше като в омагьосан кръг – уговорката по телефона, възлизането по стръмните стълби, открехнатата в уречения час врата, подносът с кафето във фарфоровите чаши, следящият ме взор от портрета. Само котаракът ,,Мър-Мър” се беше преселил на молберта, обезсмъртен от ръката на художницата. А аз с времето бях дорасъл до калфа, който се е научил да изслушва своя майстор.
Веднъж проникнал в този лабиринт, бях решен да го пребродя докрай, без да се изгубя. Дали успях? Имам ли право днес да се заловя за нишката на спомена? Самонасърчавам се с чувството за дълг да разкажа за срещите с един духовен човек в днешното бездуховно време. А той сякаш ме гледа от оня свят, скептичен като на своя портрет, и ми припомня:
Нашите спомени – какво ще ви дадат те днес? Ще възкресят ли поне една черта oт образа на човека, когото не сте видели? И дори да бяха успели, какво би прибавило то за вашето проумяване на писателя? Те ще имат цена единствено като свидетелстване за събития и в никакъв случай за психологически изследвания… Защото загадъчният процес на творчеството никога не ще бъде разбулен и никой не може да установи истинските взаимодействия между физическия човек и неговата духовна дейност. То е като ония страшни преизподни в дълбоката утроба на земята, от които ние виждаме само огромните водопади на повърхността, огрени ослепително от слънцето и бучащи съзвучно като хармониуми. Затова единственият и най-сигурен свидетел за образа на твореца си остава неговото дело.
*
Ако се хвана за тия негови думи, боя се, че ще загубя увереността си да продължа. А трябва! Без да се самоизмамвам, че мога да проумея загадката на творческия процес, поне да изложа фактите.
Предстои ми едно незабравимо преживяване. Пътуване по заветните местодействия на Априлското въстание. И имам за водач Константин Константинов. Предстои ми един незабравим урок по родолюбие.
Но преди да поемем по коловозите на черешовите топчета от паметната 1876 година, ние имаме зад гърба си едно филмово есе за Апостола на свободата. Донка Акьова, на която дължа и запознанството си с Константин Константинов, е успяла да го склони да напише за телевизията есе за Левски.
– Не е за мен тая работа – отказал отначало. – Цял живот съм избягвал трибуните, търсел съм някакъв смисъл повече вътре в себе си, отколкото навън. И сега изведнъж пред толкова хора…
И все пак писателят застана не само пред най-многолюдната възможна трибуна, но и сам беше четец на собственото си есе. Откликът го насърчи и отсетне то влезе в неговите „Върхове”. Споменът за това малко филмче се е заличил в паметта ми и днес дори не мога да разкажа как е изглеждало на синия екран. Но той остана доволен от съвместната ни работа и аз бях допуснат в непристъпния кръг на неговото доверие.
*
И ето ни на път. Сценарий нямаме. Наумили сме си да се водим по бляскавото му есе за „Априлското въстание”. Константин Константинов е разтворил оная малка книжка за големи хора и събития и ни чете. Понякога я подава на сестра си Донка Константинова и сочи нещо зад прозорците на колата. Но не спира своя увлекателен разказ. А ние – телевизионният екип – го слушаме с раззинали уста. Дори шофьорът се извръща назад, когато пътят излиза на равно. Дългите часове на пътуването се превръщат в мигове. Мигове по родолюбие. Урок по българска история.
По някое време Константинов изважда от чантата си друга малка книжка. „Нашата земя хубава”. И ние отново захласнато го слушаме. Урок по география, преподаден от неповторим майстор на пътеписи. Акьова го пита кога му е хрумнало да пише за нашите възрожденци. От пътеписа ли му е дошла идеята за „Върховете”?
– Точно обратното – отвръща. – Аз обикалях по тия пътища, които сам си бях избрал, които са ме привличали, защото по тях са минали, по тия места са живели и умирали хора, които са се борили за бъдещето на България. Не защото съм ходил и съм писал пътеписи, ами съм писал пътеписи и съм обикалял, защото са ме влечали събитията и хората, които са действали в тези събития.
Сестра му поклаща глава при спомена за тези пътувания и се заглежда към бягащия зад стъклото пейзаж. А там в падината стадо овце се е скупчило около своя пастир, досущ като нейната рисунка от корицата на „Нашата земя хубава”. Дори не подозирам, че тази книжка ще украси моята библиотека. Но в края на това незабравимо пътуване аз я получавам в дар. Жалко, че забравих да го помоля да ми я надпише с онова зелено мастило!
– Началото? – сякаш и днес дочувам гласа на писателя. – То се ражда в бавния ритъм на оная памтивековна елегична песен „Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила”, в която кънти чаткането на хиляди копита – „кон до коня, юнак до юнака”, а слънцето не се вижда от „маждраците им – като гъста гора”.
*
Но нашето пътуване назад във времето върви обратно на часовниковата стрелка. Ние тръгваме от погрома, за да се доберем до върха на надеждата.
Невъзможна борба, подобна на библейската, в която, уви, Давид няма да победи Голиат – оживяват редове от ръкописа със зелено мастило на писателя. – Но Перущица ще заличи славата на Термопилите, но Батак ще затъмни Мисолонги, но битката за Белградска крепост ще остане далеч зад 12-дневната епопея на Дряновския манастир.
За онези, които искат да превърнат кървавите страници от нашата история в някакъв си мит:
Унищожението е пълно. Хрониката продължава, черна като мартиролог… Над цялото Средногорие се вият пушеци от десетки опожарени селища. Повече от 40 хиляди убити лежат по хълмове, пътища, църкви и къщя. Две хиляди посечени на дръвник в Батак и още четири хиляди избити. Стотици жени, майки и деца отвлечени… Сега всичко е усмирено в робската земя. Само че тя вече не е робска земя, защото е вкусила от свободата и минала през пъкъла… Без тия десет априлски дни на 1876 година ние нямаше да бъдем!
И така, неуважавани пишман-историци, помнете, че ехтят гласовете на човешката съвест – Юго, Достоевски, Тургенев и колко още. И това ехо ще заглуши вашите лъжеисторически открития.
Ние сме пребродили окървавените пътища и пътеки, надзърнали сме в костницата на мъчениците и сме се убедили, че дори катакомбите на Париж бледнеят пред дочутото от вековете и видяното от останките тук.
*
Нашето време продължава да тече обратно на хронологията на въстанието. Колата ни оставя надире си прахоляк, защото хубавите пътища свършват и навлизаме в историята по изровени от пролетните порои пътеки.
Шосето завива по малък мост, под който се събират две поточета. „Както се сливат тук двете реки Панова и Асарел, така се сляха душите на въстаниците през 1876 г.” – гласи полуизличеният надпис на каменната плоча отсреща. Една пътека се отделя вдясно. Ние оставяме колата…
… пътеката се превръща в тясна дъбова алея… После минава ту по единия, ту по другия бряг на шумлив поток, гората става по-гъста, една арка се изпречва неочаквано, пътечката става полегата и още е по-зашумена, един бял паметник лъсва в долчинката, тръпка полазва по снагите ни: „ОБОРИЩЕ!”
Мисля си дали не завиждам сам на себе си. Ако Данте е имал за водач из своя „Ад” Вергилий, аз съм не по-малък избраник – имам за водач в българския пъкъл достолепния Константинов. Гласът му не смущава дори птича песен. Само „кроткият ромон на реката” му приглася.
Така е било наверно и дотогава, до ония – единствени – шест дни през далечния, кървав и ослепителен април. Оттогава тая долчинка на горските пастири става вече на Оборище. Те са били тук – шестдесет и пет души, заклети на смърт и на живот. Между тях няколко апостола. И един предател. Както е било и с Христа, Така подвигът е напълно завършен.
Всички сме се смълчали. Константинов ни припомня думите на Захарий Стоянов:
Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа… Подобни депутати българският народ няма да види вече докато свят пребъде!
Не летописец, а пророк!
Дъбовата алея се превръща отново в пътека. Заемаме местата си в колата. Пътят ни повежда към Панагюрище.
Отсреща, на западния рид, наднича Мечка, по-отзад Поибрене и Мухово, на юг, зад меките линии на котловината е Баня на поп Груя, отвъд върховете на север – Копривщица, право на изток – Стрелча. Сред тях като баща, обграден от юнашката си челяд – Панагюрище.
*
Градът на Райна княгиня ни посреща с възрожденско гостоприемство. В хотела една блюстителка на социалистическия морал отсича, че брат и сестра Константинови не могат да спят в една стая, защото не са семейна двойка. Нашата Райна княгиня, сиреч Донка Акьова, взема положението в свои ръце. Така двете Донки се озовават в една моминска стая. На мен се пада честта да споделя мъжката стая с господин Душечка. За притеснението си няма да говоря, опитвам се да почета на заспиване на мижавата хотелска лампа.
– Каква е книгата? – проявява неприсъщо любопитство Константинов. Бях намерил при един антиквар „Разказите” на Димитър Шишманов. Отнесох я на подвързия и я взех за изпът.
– По нещо ми напомня за Вашите разкази – отвърнах плахо.
– Бяхме приятели с Миката от детството още – натъжи се той. – Убиха го. Наричаше ме Костя.
Не попитах нищо повече, защото разбрах, че предпочита да заключи в мълчание мъчителния си спомен. Години по-късно открих в книгата на Димитър Шишманов „Писма до мен самия” следните редове:
14 август (1938)
Утре, в 6 часа сутринта отлитам с аероплан за София, в отпуск. Ако се случи някакво нещастие – тия няколко реда ще са последните, които пиша на тая машина. Какво има да кажа на света? Нищо! Какво го е грижа света за моите мисли и терзания! Той преспокойно ще си върви по пътя на омразата, на завистта, на ненавистта, както е вървял и досега. Никой или много малко хора ще забележат отсъствието ми. Ще се издадат няколко некролога, ще се кажат няколко преувеличени и непочувствани добри думи: „нашият даровит писател неочаквано загина в аеропланна катастрофа” и веднага след това ще потъна в забравата…
Приключвам. Ще сложа тия листове в един плик и ще пиша отгоре: Да се предаде на г-н К. Константинов, писател, юрисконсулт в кооперация „Напредък”. Костя, последен приятелски поздрав от Атина. Прави с тези страници каквото знаеш. Ако ти се видят интересни, обнародвай част от тях… То какво ли значение ще има, щом съм купчинка пепел, изгорял в аеропланна катастрофа или разтопен в Егея. Но все пак, Косьо, кажи на България и на моите съотечественици, че много ги обичах. Много![1]
През същата 1938 година Шишманов изповядва в дневника си относно своя приятел Константинов: „Ний имаме някакви общи антени, през които схващаме света.”
И когато осъденият на забрава Шишманов заеме полагащото му се достойно място в българската литература, ще проумеем най-сетне, че Константинов не е самотен сеяч на европейски дух у нас. Редом е него в българската бразда е крачил приятелят му от детинство. Миката и Костя са искали да покълне семето, което общите им антени са уловили в ефира. Едва тогава Димитър Шишманов ще бъде възвърнат на своята страна и изваден от ямата, в която го затрупаха осъдилите го на смърт комунисти.
*
Копривщица ни посреща с дъжд. Сиви облаци са надвиснали като връшник над градчето. Константинов сравнява притъмнялото небе с неродолюбивите копривщенски чорбаджии. Но докато изпиваме по филджан турско кафе на мегдана, слънцето разкъсва облаците и огрява мокрите калдъръмени улички. Възлизаме към къщата на Тодор Каблешков. За по-пряко минаваме през черковния комшулук. От стрехите се оцеждат капки като сълзи. Ние прекрачваме с благоговение прага в дома на Лулчо Каблешков. От стената ни посреща портретът на сина му Тодор – завършил цариградския Галата сарай.
От тая стройна фигура алафранга и с чуждестранно кепе ви гледа едно прекрасно младежко лице, в чиито очи е събрано всичко чисто и изключително духовно, което веднага ви пленява със своето неотразимо обаяние.
Константинов е свалил шапката си като в църква. Сестра му скицира в блокчето си изрязаните слънца по таваните, фенерите и кончетата от ковано желязо, Акьова дращи нещо в своя бележник припряно. Операторът лови мигове. А аз съм притихнал пред редовете, написани от ръката на Каблешков до неговата любима на гърба на своя портрет:
Давам ти лика да ти спомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако се наложи да шиеш друго знаме и да отрежеш вените си, ако попаднеш беззащитна в турски ръце.
Благоговея пред спомена за оня юнски ден, в който Каблешков с един куршум от турския пищов „сам избра свободата, която никой вече не можеше да му отнеме”.
Нашата камера е пленила всичко, което може да свидетелства за ония величави дни. На монтажната маса уловените мигове сякаш сами се подреждат в строен разказ. Но само словото на Константинов ще ги възкреси.
Благодарен съм на съдбата, че ми ориса пътуване с такъв водач!
*
Константин Константинов навлезе в живота ми. Доста късно се осмелих да посегна към неговите творби и да потърся екранната им реализация. Той вече беше в другия вечен живот. Един от хората, които той обичаше и ценеше – Георги Мишев, написа великолепен сценарий по неговите новели „Вера” и „Есенно слънце”. Втората даде заглавието на филма. Питах се дали е доволен от това смесване на два сюжета там горе, на небето. Но разказът вървеше така органично, че навярно и самият той си е казал: „Как не съм се досетил сам?”
Няма да забравя пиетета, с който актьорите изговаряха неговото слово. А беше истински букет от прекрасни артисти: Борис Луканов, Стефан Данаилов, младата Аня Пенчева, Николай Бинев, Антон Горчев, Соня Маркова, Асен Миланов.
По-късно, когато се залових да създам телевизионна антология на българския разказ „С тебешир и въглен”, спряна от недалновидното ръководство в своя разгар, отново се върнах към негови култови творби – „Трета класа” и „На широкия път”. И отново съпреживях радостта на актьорите от изящното му слово – Йосиф Сърчаджиев, Елена Райнова, Иван Несторов, Анани Явашев.
*
Донка Константинова като художница открих много по-късно, когато и тя се бе преселила в отвъдното при брат си. Заснех филмче за нейната ретроспективна изложба в Националната художествена галерия. Какви платна! В мене се събуди неподозиран досега крадец – исках да открадна някое от тях и да го окача на стената, за да се събуждам с него. Накрая се спрях задълго пред портрета на Константинов. Припомних си възклицанието на Кирил Цонев на една изложба (застанал като мен пред неговия образ): „Вие сте нарисували един шедьовър!” Константин Константинов ме гледаше с лице на човек, преминал изкушенията на младостта, вкусил от плодовете на мъдростта, поел към върховете, брулени от ветрове там, гдето сред облаците гнездят бури.
Ето тука завършва нишката на моя спомен. Надявам се Константинов да е простил на нявгашния самонадеян млад човек, разгънал суетно паунска опашка, за да го слиса. Ще ми се да вярвам, че е останал доволен от това, което създадох по негови творби. Жалко, че не събрах смелост да му покажа моя прощъпалник в писането. Може би той щеше да склони да напише предговор за разказите ми в сборника „Торба лакърдии”. Кой знае? Знам, че срещите ми с този забележителен творец оставяха в душата ми нещо възрожденско.
Ах, да не забравя! От него прихванах като прилепчива болест да пиша със зелено мастило задълго.
Юли 2007 г.
[1] Димитрова, Дора. Незаслужено наказан със забрава. // Шишманов, Димитър. Писма до мен самия: Предговор. София: УИ Св. Кл. Охридски, 1995.
Павел Павлов
