С този текст на унгарския поет и литературовед Петер Юхас продължаваме цикъла „За личността и творчеството“ с международен поглед към поезията на Марин Георгиев. В писмо от Будапеща Юхас разглежда ранните му стихосбирки – „Село“, „Памет“, „От първо лице“, „Показалец“ – като едни от най-силните поетични свидетелства за българското село, неговия дух, нрави и изчезващ свят. Текстът му е едновременно критически анализ и лична изповед, в която Георгиев е определен като „поет, благословен от Бога“, носител на силна визуалност, органичен реализъм и дълбока национална чувствителност.

КЪМ ПОЕТА НА ПОТЪНАЛАТА НАРОДНА АТЛАНТИДА – статия на Петер Юхас

Накрая съвестта се събуди и в мен. За мое изкупление прочетох творбите ти. Отначало, когато погледнах камарата книги, помислих, че и самият Савонарола не би могъл да ми отреди по-тежко наказание.

И какво стана? С огромен интерес и удовлетворение прочетох великолепните книги: ,,Село“, ,,Памет“, ,,От първо лице“, ,,Показалец“. Те са най-проникновеното и прочувствено поетично пресъздаване на нравите, духа и битието на някогашното село.

Сега вече, въз основа на творбите ти, мога да заявя, че си поет, благословен от Бога. От двадесетгодишна възраст си поет с физиономия: обръгнал, с отличен усет към формата, органичен, здрав талант. И по-рано не съм се и съмнявал за мястото ти в звездната карта на българската поезия. Но погрешно го видях в лунния харман на Далчев и Ник. Вас. Ракитин. Не видях, че за стиховете ти е по-характерна силната визуалност, продиктувана от непосредствения допир на сетивата. Тази визуалност създава онзи простор (поле, нива, равнина), който изглежда реален като у Ракитин, но същевременно метафоричен, в който реалните природни явления могат да се случат и се случват както вътрешното преживяване на личността.

Ти претопяваш целия предметен свят в настроение. Чрез него обективирано изразяваш вътрешните си състояния като Далчев. И дълбокото си поетично очарование от родния край, от родния пейзаж, но и трагичното си усещане, че заглъхват селото и твоят род. Неповторим негов израз е „Януари“:

Камбаната, която чувахме насън, сега наяве бие. Тихо!
Падат гарвани, снежни парцали, облаци падат, от звънът й ударени.

Тази картина, колкото е конкретна, толкова е и условна. Камбанният звън е част от погребалния ритуал. Но камбаната ехти злото черно да прогони. Ти тук улучи право в десетката, в религиозен и митологичен смисъл. Откъде знаеше на двадесетгодишна възраст, че камбанният звън прочиства въздуха от лошия дух?

Това прекрасно произведение е едно от най-ярките прояви на модерната българска поезия от Яворов до днес. По силата на художествения замах ни напомня на младия Фурнаджиев. Поетиката ти плодотворно е абсорбирала не само реализма на Ракитин и предметния стил на Далчев, а и постиженията на други поетически течения. Бих могъл да кажа, че няма такъв художник, който да е в състояние да нарисува тази тъжна, но прекрасна живописна картина. В същото време с простотата, с дисциплината на мисълта и изказа става богато, модерно в поетичен смисъл новаторско стихотворение.

В действителност не е правилно да разкъсвам струящата му красота с тълкувание, но все пак отбелязвам, че художествеността се дължи на това, че внушаваш идеята си опосредствано, а не пряко. Ето, отново следва видение:

Черни кърпи със вятъра хълмът високо, високо издига.
И извиква плачът думи тъмни и стари: отдавна забравени…

(,,Януари”)

Това стихотворение, което очерта стожера на художествения ти свят, си го написал 69-та година. И тогава за теб вече е било основна нужда да пишеш за неща, които друг не може да изкаже.

Не словото събужда душата на жената,
а силата ни мъжка, за нас самите непозната.
И чак тогава чуваш ти изповедта,
че женската душа е ехо на плътта…

(,,Последна любов”)

Тези извечни мисли са във вечни форми. Тук всеки проблем, даже и сексуален, придобива интелектуална дълбочина. И двата елемента така се свързват органически в тези редове – като два допълващи се елемента на въздуха. Чак сега разбрах защо си успял да избегнеш всички шаблони на реторичната и декламаторската, дворцовата поезия; защо си създал такава поезия, чиято сериозност не търпи рутинната поезия. Защото никога не си писал само за писането; тогава си се захващал с писането, когато впечатленията ти са взели връх. Винаги говориш в защита на човешките ценности.

Обикновено на четири години се появяват стихосбирките ти (,,Село”, 1975; ,,Памет”, 1979; ,,От първо лице”, 1986; ,,Показалец”, 1986 и ,,Показания”, 1990). Твоята не много словоохотлива поетична природа може би отпраща към това морално признание, че думите на поета – напук на новите моди и “изми” – имат смисъл едва тогава, когато не само се харесват, но и носят някакво послание.

Навярно съм прав, като мисля, че за теб смъртта, абсурдът на битието, придават форма на живота, усещането ти за преходността те води до вечността.

Ти си преминал през такава промяна на поведението и характера, която е достойна за младия герой на романа. Какъв ли бе този герой? Още недостатъчно модерен, още недостатъчно трезвен циник, още недостатъчно дистанциран. В противовес на това – все още чувствителен, все още откровен, все още открит, все още мечтаещ, все още страдащ, значи прекалено човечен. Невероятно чувствителен и вечно наранена душа-човек, с една дума: поет.

Критиката досега не е открила изключителната красота на прозата ти и на поезията ти, достойна за твоя ранг. Дори това са погледнали със снизхождение, което вероятно има най-голяма стойност в произведенията ти: народността. ,,Градските”, ,,модерните” поети, които обърнаха гръб на българското село и си въобразяваха, че така стават европейци, те смятаха за селския, традиционния поет. Прякорът ти излезе в редакцията – ,,Поет от Биволаре”, ,,Бивол” (справка: “,,Записки на слугата”). Може ли да те утеши години наред мисълта, че и ти си европеец, както и те, но ти си и българин? Тъкмо затова, че някой е именно българин, той може да бъде и европеец, даже само така може да бъде такъв. Та грях ли е това, че ти си поет с остър усет за национално характерното, че си донесъл в българската литература езика на народа и ритмиката на народните песни:

И заедно с дълбокото поетично очарование на народната песен си усвоил предметния реализъм на Далчев и твоите стихотворения могат не само да се четат, темпото им и ритъмът на прозодията им отекват в нашите сърца и дробове. Душата ни се вълнува заедно с мелодията на стиховете, слушаме с радостта на сетивата си звънтежа на ритмиката им. А това, което е още по-трогателно в стихотворенията ти, е, че от тях блика любов и загриженост към целия селски свят.

Не идеализираш селото, картината, която даваш, е ободряваща. Ако реализмът на Маркес от ,,Сто години самота” наричаме магически, то при теб може да говорим за магията на реализма.

Из ,,Към поета на потъналата народна Атлантида, писмо от Будапеща“ (Juhasz Peter, „Ket hazat adott vegzetem“ П. Юхас, „Орисан съм на две родини“ – 2002 г.)

Петер Юхас