С текста на проф. Золтан Яноши продължаваме международния критически поглед към личността и творчеството на Марин Георгиев. Унгарският литературовед разглежда неговата проза и поезия като органично свързани с личното присъствие на автора – свидетел, разказвач и морален наблюдател на българската действителност. Яноши подчертава силата на неговото документално и художествено писане, вниманието към човешката съдба, връзката с унгарската култура и ролята му като мост между двете литератури.

НЯКОЙ ВИНАГИ ГЛЕДА – статия на проф. Золтан Яноши

1.

Почти досегаемото и осезаемо лично присъствие на Марин Георгиев е потвърждение на този въпреки фрагментарността си богат тематичен кръг. Независимо какво обрисува – дали разказ, клонящ към новела, дали кратка проза, пълна със социографска мощ, дали есе, дали мемоар, засвидетелстван с най-лична душевност, дали литературна рисунка на събитие, поредица от борби, сбито в няколко абзаца жизнеописание или фрагмент от пейзаж (планински склон, река, поток, есенна градина) или пък клоняща към поезия проза, или лирическа творба, той сякаш неизменно присъства от плът и кръв, там, до своя читател.

Обича, уважава и иска да информира с най-скорошните си познания човека, който посяга към неговите творби, за преживяното от него, за своя по-тесен или по-широк житейски космос.

Лично го въвежда заедно с българския световен шампион по борба в специалната стая на затворения ресторант, настанява го до първата, втората, третата или кой знае коя маса на някога всемогъщия ръководител на българския съюз на писателите, хваща го за ръката край болничното легло на бабата, изслушвайки последните заръки, прекарва го от край до край през селския двор от детството, показва му пълния с въздишки и ограбен делник на принудените да влязат в кооператива селяни и селянки, пошушва му в ухото доникъде неводещите дандании на събранията на българските писатели, ухаещата на водка кухота на поддържаните със съветските писатели официални връзки.

Като дете поставя читателя – и това е съществено в схемата на книгата – до някогашното му детско аз, във водовъртежа от селска бедност, угнетеност и гордост, откъдето по първичен начин се е формирала общата и главна нишка в чудесните му микро-карти: непоклатимото търсене на истината.

*

Наред с описанията, със ситуационнните възстановки, всяко негово писание е пропито от разследващата, разкриващата, дори разобличаващата достоверност и дълбочина на анализа на душата.

За нас, унгарците, е особено поучително всичко онова, което авторът пише за Унгария, за унгарската литература, за унгарците, за Будапеща, за унгарското село, и което е сторил за популяризирането на унгарската литература в България.

Неговата гледна точка ни помага да опознаем ценностите и недъзите си, и възкресява осезаемо и съкровено в унгарската памет силата на един покъртително близък по история, постоянно лишаван, дори многократно опитван да бъде унищожен народ и култура. Опитва се да направи по-ясно „мъглявото често дори и за нас огледало“, докато превежда Ищван Шинка, докато пише стихотворение за исказкия* дом на Ласло Над, за Йожеф Уташи и други, и издига унгарските си спомени, приятели, пътувания, самотните или общи странствания из Будапеща  до хоризонта на своите чувствителни, но същевременно обективни и метафорични творби.

И показва – като същевременно очертава своите отнасящи се и до преводачите критерии за подбор, отзвук и ценности на българоезичната си антология на унгарската поезия, че добрата преводаческа работа не е просто познаване на ежедневния език, а въпрос на познаване на майчиния език, на поетическа компетентност и човешко богатство и ангажираност, дори може да се каже, че то се създава предимно по тези вектори. Този сборник на българския писател, поет и наш истински приятел Марин Георгиев си струва да бъде основно проучен заради пластичното, лично литературно оформяне на многостранните познания, преживявания и исторически поуки, чувствително към собствената си и към нашата нация, а сетне посланията му да бъдат осмислени от унгарския читател. 

(Из предговора към „Valaki figyel“, („Някой винаги гледа“ – избрана проза и поезия), изд. „Magyar Naplo“, Budapest 2019.)

2.

Поемата „Памет“ на Марин Георгиев, творба, която е едновременно екзистенциална и съзерцателна, детството, по-цялостното историческо минало, което се крие зад него, и спомените за провинцията и селото са съчетани в мащабна поетична структура, която същевременно представлява семейна история, написана на лиричен език, социографско представяне, душевни търсения, исторически анализ, с родители, баби и дядовци и други бивши фигури от селото, а епизодите и включването на типични фрагменти от съдбата, както е и при Ласло Наги („Дълга поема за огъня и зюмбюла“ за унгарското село Исказ, родното село на поета), правят селския живот и селската съдба, изобразени в „Памет“, да се разширява от едно малко българско село във визия за съдба на човечествотo.

(Из предговора към Антология на българската поезия FÉSZEK SZAKADÉK FÖLÖTT (Гнездо над бездната), MAGYAR NAPLÓ, Будапеща 2022, превод и съставителство Бенедек Киш)

проф. Золтан Яноши