С текста на Лайош В. Мохаи продължаваме унгарския критически поглед към творчеството на Марин Георгиев. Мохаи разглежда поезията му през призмата на превода – през работата на Йожеф Уташи, Бенедек Киш, Ендре Рожа и Дьорд Сонди – и подчертава как унгарските поетически традиции, особено линията на Ласло Наги и Ищван Шинка, намират естествено съответствие в образния свят на Георгиев. Текстът разкрива дълбокото родство между двете литератури и значението на превода като творчески акт.

БЪЛГАРСКИ НЕБОСВОД – статия на Лайош  В. Мохаи

Първо ми направи впечатление, че българският поет е имал щастието да се срещне лично с унгарските си преводачи, сред които са отличните Йожеф Уташи, Бенедек Киш и Ендре Рожа и с организатора на това начинание, литераторът Дьорд Сонди и ръководител на издателство Напкут. Преводачите са градили върху основите, положени от Ласло Наги.

Претворявайки поетическите творби на Марин Георгиев, те разгръщат такива езикови слоеве, с които предимно работи и Ласло Наги. Това е характерно преди всичко – и най-вече – за преводите на Йожеф Уташи и Бенедек Киш: увереното представяне на унгарски език (възстановяване на друг език) на образния свят, народно-фолклорното поетизиране, боравенето с традиционния стихотворен ритъм, и въпросът за дългите стихове и сложни композиции. (Марин Георгиев се възползва смело както от силаботоническите поетически форми, така и от по-големите, съставни композиции).

*

Неслучайно ще използвам един по-близък до нас и по-разбираем пример: от унгарските поети най-много е превел от Ищван Шинка, в настоящия сборник е намерила място и стихотворение със заглавие “Ищван Шинка – селският поет”. Може би смътно бих могъл да намекна и за това, че чрез поезията на Шинка мъничко бихме могли да опознаем и неговата лична.

Продължавайки с унгарските връзки: Георгиев е написал стихотворение и за представител на своето поколение и един от неговите унгарски преводачи – Йожеф Уташи: в него – ако добре го разчитам – доминират предимно интелектуалните кълнове на народния сюрреализъм. И действително, тази поезия не се изчерпва с едностранните рефлексии на селското битие: подобно на малко по-ранните паралели в унгарската поезия е способен да организира тези рефлексии до сложен анализ на света.

Добър пример за това е стихотворението “Мелница”, което Дьорд Сонди е счел за толкова важно, че освен в превода (по изключителен начин) на Бенедек Киш, го е включил в сборника и в своето претворяване (“Мелница”) – читателят само може да гадае дали на оригинала отговаря по-мрачният вариант на Киш или играта на думи на Сонди. По-голямата част от сборника всъщност съставляват преводите на издателя Дьорд Сонди, който разрешава дилемата на всеки един преводач, дали да е “красиво неверен” или по-скоро да търси с вярност езиковата равностойност, видимо в интерес на второто. (Поне така изглежда за незнаещия български език рецензент.).

Лайош  В. Мохаи

(Списание Új Egyenlítő, 2016/12.)