В сатиричния разказ „Урок“ Олга Шурбанова – музикант и музикален критик – превръща езика в инструмент, чрез който разгръща една блестящо наблюдавана история за власт, страх, суета и малки човешки бунтове. Със слух за ритъм и нюанс, авторката изгражда образа на професор Емилия Макс като карикатурна фигура от музикалния свят, в която се преплитат претенции, комплекси и театралност. Срещу нея стоят учениците – уязвими, объркани, но способни на неочаквана смелост. Разказът е едновременно смешен и болезнено разпознаваем, написан с прецизност, която превръща всяка реплика в нота от една сатирична партитура.

УРОК – сатиричен разказ на Олга Шурбанова

Професор Емилия Макс – бяха й лепнали името Максуел по нечия зла приумица и то й остана, също като дълговете на скандално известния бос – стоеше до вратата в обичайния си вид на куртизанка, принудена да си вади хляба с морални проповеди. Беше облякла рокличка от последната колекция на Ив Сен Лоран, прекалено дръзка за дневна употреба. И тя, и умопомрачителният чорапогащник на лъскави райета нашепваха носталгии по скъп парижки бар пред чаша курвоазие и синя светлина в косите. Обувките й, извадени от кутийка за бижута, правеха този разкош почти непоносим. „Защо не вземе да отвори някой бутик и да продаде излишъците?” – помисли Кристина и изрече подло:

– Тоалетът ти е страхотен!

– Нали! – Емилия Макс пусна една от кокетните си усмивчици. Зъбите й можеха да разкъсат глиган. – Цяла Франция ходи така. Българките не знаят да се обличат. И моите ми идват натъкмени като слугини. Но кой да им каже какво е мода в прованса, първо поколение граждани, че и тръгнали да ми свирят на цигулка. Културата не се наваксва, тя се предава с гена. Как един от Първомай ще догони някой, на когото и баща му е бил професор, и дядо му, и… Все едно да конкурираш фамилията Бах! Чуваш ли, Славчо?

Момчето, снишено зад пулта, при вика на Емилия Макс зае стойка „мирно” и лепна цигулката под брадичката си, готово да служи на фамилията Бах и на професорката до сетна капка кръв. От внезапния му ентусиазъм нотите се разлетяха и преди да понечи да ги улови, Емилия Макс перфорира каквото можа с токчетата си.

– Върви да ни купиш по едно кафе. Хайде! И ако другия път ми дойдеш с такива хвърчащи страници, по-добре не се весвай. Майка ти за какво работи в институт, щом не може да ти подвърже едни ноти!

Момчето напъха цигулката в калъфа в безуспешни опити да счупи лъка и вече на вратата заекна виновно:

– Със за-а-хар или без захар?

– Без захар – изпъшка Емилия Макс. – Не знаеш ли, че го пия без захар!

Кристина отчете мимоходом, че нея никой не я попита, защото тя пък го пиеше със захар, но не можеше да има претенции, не и с професорката. Не знаеше как да започне, защото отново никой не я питаше какво търси тук. Емилия Макс беше убедена, че хората идват при нея, просто за да има за какво да копнеят, когато всичките им мечти са рухнали. Тя седна на единствения стол пред пианото и положи ръка върху клавиатурата с жеста на Глен Гулд, който, докоснал се до Бога, презрял тълпите.

– Ще взема да зарежа всичко, казвам ти. Хабя се за разни дебили с две гънки в мозъка, вместо да използвам времето си за свирене, сега, когато съм в апогея си.

„Виж, тук се лъжеш – иззлорадства мислено Кристина. – Освен ако не искаш да те показват по панаирите с фльонги, букли и разпадаща се плът.”

– Правя го единствено от хуманни съображения. То не останаха истински хора. Аз… ти, това е.

Наблегна на „аз” и се поколеба на „ти”, като че казваше: „Аз съм кралицата, а ти ще ми носиш шлейфа.”

– Защото съм единствената, която може да научи на нещо тези нещастници. Представи си само какво са им показвали досега! Имало школа. Те на мен ще ми говорят за школа. На мен! Дето съм била при Менухин, при…

– Била ли си при него? – невинно изтърси Кристина.

В училището упорито се мълвеше, че Емилия Макс не само не е припарвала до Менухин на майсторските му курсове по света, но и че когато маестрото дошъл у нас, дето се вика на крака на бедните гении и на своята най-прочута ученичка от Изтока, Емилия Макс пристигнала на концерта му за втората част – тя и на погребението си би закъсняла, стига да можеше, – появила се в тюрскосин тюрбан и шалвари в златно и розово, седнала на първия ред, друсайки обеци кастанети и така завъртяла главата на Менухин, че той изпаднал в частична амнезия. Изсвирил три биса вместо предвидения един и напразно напрягал паметта си пред затаилата дъх опашка от поклонници, докато разтърсвал ръката на Емилия Макс и мърморел галантно, гледайки встрани: „Разбира се, че ви помня. Разбира се…” Е, тя нямало да му прости това. И едва излязла от артистичната стая, изшептяла в патетично фортисимо на красивата Анелия, забравила, че не понася тази нагла десетокласничка с нейните котешки очи и пагубни флуиди: „Той е свършил. Горкият. Стара слава!”

Емилия Макс не даде вид, че е чула въпроса на Кристина. Бръкна в чантичката си, извади дълго като фагот цигаре и забучи в него също толкова дълга американска цигара със златни ивички върху филтъра. Почака някой да й предложи огън и с въздишка щракна запалката.

– Ти за какво дойде? – попита сухо.

Значи все пак се сети. Нямаше как да го увърта повече. Кристина понечи да отвори уста, но почувства ужасена, че я обзема познатият сценичен тремор, сключи ръце в полата си и стисна колене, със съзнанието, че всичко след малко ще стане неуправляемо. Трябваше да се стегне незабавно, да се усмихне кротко и подкупващо, да изрече бързо една молитва. Защо Славчо не се връща с кафетата, къде потъна това момче точно сега…

Вратата се отвори, тласната от отчаяния й биоток и Анелия влезе запъхтяна, не от бързане, а от усилието да прескача мъжките трупове по стълбището. На една от общите продукции в училищния салон презрелият солфежист Матю Модулацията за малко не падна от балкона в порива си да види по-добре белега й под брадичката.

Емилия Макс присви очи, което правеше в извънредни моменти, само когато забравяше, че не бива да изглежда късогледа.

– Да не би да имаш урок? – осведоми се тя.

– Не, аз… – започна Анелия и погледна въпросително Кристина. Ами да, смяташе, че всичко е изяснено.

Преди да успее да направи или каже каквото и да било, Емилия Макс наостри нос и тя можеше да се закълне, че е надушила заговора, сякаш той имаше определена миризма, различна от тази, която обгръщаше стаята – на пот, прах и парфюм.

– Нямаш, защото ти казах да не идваш повече. И хич не ме интересува кого си си докарала за защитник! – Погледът й отнесе част от темето на Кристина. – Виж какво, момиченце. Както си тръгнала, може би на Пигал ще имаш повече шансове с тия твои мазни очи и усмивчици. Въпреки, че се чудя какво намират в теб мъжете. Твърде си банална, пък и доста грубичка за един изискан вкус, е, спестявам това, дето краката ти са криви и задникът ти смъкнат… Но всъщност не е моя грижа!

Кристина си наложи да вдигне глава. И онова, което видя, я накара моментално да дойде на себе си. Анелия не беше помръднала, сключила ръце върху чантата си от зебло, от която стърчеше калъфът на цигулката. Приличаше на мима на Марсо с протеклите чернилки под очите и изкривената уста върху брашнената маска.

– Анелия те напуска – каза Кристина. – Мести се в моя клас.

Изрече го. Наистина го изрече. И даже се усмихна, защото усети, че й е все едно какво ще последва.

Емилия Макс не мигна. Поне това не можеше да й се отрече – имаше гръбнак на боен кон.

– Изработихте го зад гърба ми, така ли? – Очите й се впиха в Кристина и токчето й затропа като метроном в алегро, престо, престисимо. – И ти мислиш, че можеш да я научиш на нещо? Интересно на какво… Май не съм те виждала да си отваряш цигулката напоследък. Всъщност отваряш ли я, като показваш на учениците си как не трябва да се свири?

– А, не! – изригна Кристина. – Повече няма да позволя…

Вратата се открехна и Славчо я избута с крак. Крепеше кафетата върху картон от цигари. Две, и двете със захар.

– Имаше опашка… – промърмори извинително.

– Дай го тук! – нареди Емилия Макс.

– Момчето приближи.

– Можеш да изпиеш едното.

Славчо примигна:

– Но то е…

– Казах да го изпиеш! Ти откъде беше?

– От Харманли – смънка Славчо.

– Няма значение. Ще те готвя за конкурс. От следващия път започваме материала. Ще им покажем на всички какво можеш. Дори съм си наумила да изсвирим Двойния Бах заедно. Аз и ти! Е, какво ще кажеш?

Славчо погледна към Кристина и след това към Анелия. Нямаше шега. И двете стояха съвсем сериозни. В зениците му под ниското чело проблясна нещо. Може би пък тази десетокласничка не беше толкова недостъпна, щом той щеше да става лауреат, може би животът тепърва започваше…

Олга Шурбанова