УРОК ПО ЛИТЕРАТУРА – разказ на Николае Дабижа

           „По идеите не се стреля с пушка.”
Антоан дьо Риварол

           В този ден в гимназията в Пояна вървеше един от последните за учебната година уроци по литература.

         Учителят Михай Улму посвети почти цялата година на поета Михай Еминеску. За останалите писатели отдели само няколко часа.

         Това беше твърде смело от негова страна. Кабинетът по литература много заприлича на истинска „каса маре”, която заедно с учениците, украси с портрети на румънските писатели, със селски килими и черги, напълни с книги и литературни списания.

         Господин Улму е строен и елегантен млад мъж на двадесет и пет, с бледо лице, тъмна чуплива коса, стигаща чак до раменете му, с блестящи кафяви очи, малко уморени от четенето и преподаването, от което погледът му е станал по-дълбок. А на стаената в него тъга контрастира едва забележимата иронична усмивка в ъгълчетата на устните му…

         Завършил е университета преди година. Сега, застанал между катедрата и чиновете в класната стая, той спазва една невидима дистанция между него и учениците. И макар да си дава сметка, че те са вече зрелостници и утре ще влязат в живота, все още по инерция се отнася към тях като с деца.

         А те седят пред чиновете си и го слушат внимателно.В навечерието на зрелостните изпити целият клас е заприличал на градина през април, готова всеки миг да разцъфти.

         Михай Улму се стреми всеки урок да бъде максимално интересен за тях. Умее да съчетае задължителната програма с нови теми, други произведения извън нея, да заинтригува своите възпитаници.

         Ето и сега пише с тебешир  на дъската:

„Звезди трептят…”

        И започва да чете прекрасното стихотворение на Михай Еминеску:

  „ Звезди трептят,

греят в просторите,

радват ни взорите,

дорде умрат.

……………

Не е ли грях

мигът тъй сладостен,

кратък, но радостен,

да стане прах?”

         И започва да говори как поетът прави паралел между живота на звездите, живота на хората и любовта…

        Точно така, както нашите очи продължават да виждат светлината на звездата, която е угаснала отдавна, така и паметта за вече отминалата любов още дълго ще преследва онзи, което е бил озарен от нея…

        – И кой е той? – пита един от учениците. И преди Улму да му отговори, вдига ръка ученичката Мария Разешу, дошла в час направо от полето.

       – Какво искаш да ни кажеш, Мария?

       – Ние искаме да ви помолим да ни поговорите малко за любовта…Това искат всички от класа.

        Целият клас избухва във весел смях.

        Учителят обхожда с поглед цялата стая. Тези деца, вече на седемнадесет – осемнадесет години са като млади птички, готови за първия си полет. Тази година ще отлетят от гнездото. Дошло е времето за първата им любов, а той досега нито веднъж не им е говорил по тази тема и сигурно ще трябва да го направи.

       – Добре, ще поговорим и за това в следващия урок. Но преди това ще трябва да се подготвите и вие и да се опитате да представите своето определение за любовта. За да не ви говоря за това само аз.

До вече записаната с тебешир дата на деня, „28 юни 1940”, учителят написва темата за домашна работа „Какво е любовта?”

Обръща се с лице към класа и вижда, че всички погледи са устремени прозорците, към улицата.

          Там, точно до вратата на училището, са спрели два камиона с войници. На кабините се червенеят петолъчки. Някакъв офицер изскача от едната кабина. Дава знак на войниците и те се разтичват по две посоки – първата към кметството, където един от тях смъква националния трибагреник в червено, жълто и синьо, захвърля го на земята, стъпква го яростно с ботуша си и на мястото му окачва червеното знаме със сърпа и чука, другата част, начело с офицера влиза в училищния двор.

Ритмичният ход на ботушите отеква по циментовия под на коридора. После вратата на класната стая се отваря рязко и един от военните влиза. Учениците стават, както е прието при посрещането на гости и старши в час.

         – Здраве желая! – по военному ги приветства неканеният гост. – Седнете!

         Никой не му отговаря и никой не сяда. Гостът вдъхновено продължава:

        – От този ден, двадесет и осми юни, вие сте свободни, скъпи другари! Великият Сталин, бащата на народите, ви освободи от румънските окупатори и фашисти. Той ви заръчва да бъдете щастливи!

        След тези думи, офицерът се обърна към черната дъска, над която видя портрета на Еминеску. Веднага дръпна стола от учителската катедра, стъпи с прашните си ботуши върху него, смъкна от стената портрета на поета и след минута вместо него окачи образа на Йосиф Висарионович Сталин.

        После комисарят скочи от стола, захвърли портрета на Еминеску в ъгъла, зад катедрата, и като потри доволно ръце, се обърна към всички:

       – Другарят  Сталин ни заръча да унищожаваме безпощадно всеки класов враг. Който не е с нас, е против нас, ни учи той, великият Учител. Така че: внимавайте, учете се добре! – опита се да се усмихне той.

        После обърна гръб и излезе като хлопна врата. Целият клас продължи да стои все така прав, като вкаменен. Тропането на ботушите постепенно отзвуча и тогава се обади тихият глас на учителя Улму:

       – Седнете, гимназисти!

        В следващите минути, долу, на двора се разнесе изстрел и децата видяха как старото училищно куче, Муту Немия, защото никога не лаеше, се беше заплел в нозете на войниците и се опитваше да ухапе един от тях. Тогава комисарят мигновено го простреля с нагана си, а останалите военни се развеселиха и започнаха да се смеят високо, на глас.

        Всички се качиха на двата камиона и потеглиха.

        Улму огледа класа и заговори със спокоен тон, за да намали напрежението.

        – В следващия час ще продължим да говорим за Еминеску и за…любовта. Ще обединим тези две теми. Защото Еминеску беше един от великите певци на любовта.

          Каза това и в потвърждение на думите си вдигна една малка книжка от катедрата.

         – В тази малка книга са отговорите на много от вашите въпроси.

И тук се разнесе решителният звънък глас на Мария Разешу:

         – Господин учителю, не бихте ли могли да ми дадете за малко, за няколко дни, тази книжка със стихове?

           Михай Улму, макар да знаеше от своите учители, че заетата книга, е изгубена книга, все пак я даде на момичето.

         – С удоволствие, само да не я изгубиш.

         – Обещавам, – радостно извика ученичката и веднага прибра книгата като нещо много ценно в чантата си.

           Учителят  винаги се радваше на любознателността на своите ученици. Да, те искаха всичко да знаят и да научат.

          – Довиждане!

          – Довиждане! – отговори му целият клас в хор.

Това беше последният час за деня, но никой от момичетата и момчетата не бързаше за дома. Някакво глухо безпокойство постепенно обзе всички. Сякаш искаха да постоят още малко в класната стая, на своите чинове, където се чувстваха по-защитени и малко по-спокойни…

Николае Дабижа

Превод от румънски: Огнян Стамболиев