СТЕФАН СТАМБОЛОВ: ТВОРЧЕСТВО
30.01.1854 – 06.07.1895
РИТОРИКА
РЕЧТА И ДЕЙСТВИЯТА НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ ЗА ОБЕДИНЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ
Реч на Стефан Стамболов, произнесена след Берлинския конгрес през юли 1878 година
Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.
После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници.
Най-после дойде Руско-турската война и Санстефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части…
*
Защо ни разсякоха на пет къса?
За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени.
Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чиито полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!
И сега те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашия национален организъм цял, неосакатен.
Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот!
*
Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?
Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно…
Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще съкрушим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.
*
Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите… Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния… Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где?
Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони…
Мъчно. Мъчно и боли…
Нека не приемем Берлинския договор!
Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!
Стефан Стамболов
РЕДАКЦИОНЕН КОМЕНТАР
В емоционалната реч, цитирана по-горе, Стамболов – поборникът за национално освобождение, борецът за социална справедливост, изказва една мисъл, която на пръв поглед шокира, но в която може да се види мъдростта на държавника – “Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме.“
Той не забравя този вопъл и работи за обединяването на българската нация.
Пряка последица на тази политика е Съединението на Княжество България и Източна Румелия, обявено на 6 септември 1885 г.
Знаем какво се случва накратко – Турция не предприема военни действия; но Сърбия, под диктовката на Русия напада България, Русия изтегля офицерите си от българската армия и чака разгрома й. Победният марш на българските войници е спрян от Австро-унгария… В София е организиран проруски преврат…
Какво следва?! Преврати и русофилски бунт… И опитите на един държавник да устои на напора на една империя.
*
Двама от най-ярките представители на националноосвободителните борби – мислители и борци – Захарий Стоянов и Стефан Стамболов виждат и разбират, че за да бъде осъществен просперитетът на държавата, първо трябва да се изгради нацията. А това не може да се случи в осечено отечество!
Така се ражда идеята за създаване на дуалистична държава между Османската империя и България по модела на Австро-унгарската империя.
Без съмнение, повод и основание за тази идея дава и имперската, завоевателна политика на “освободителката” Русия спрямо новото българско княжество.
*
На 31 юли 1892 г. се състои първата аудиенция на Стефан Стамболов при султан Абдул Хамид II-ри.
Полза на България в този проект е икономическа и преди всичко политическа.
Бързо развиващата се икономика в новоосвободените български земи имат нужда от свободен достъп до пазарите на огромната Османска империя. Но, както Стамболов предусеща още през 1878 г., непосредствено след Берлинския конгрес, ако всички български земи имат общ статут, това ще запази и укрепи българската нация. Дуалната Турско-българска държава би била и много мощна спирачка на руските имперски интереси към Босфора и целия Балканския полуостров.
Именно тук можем да търсим причината за отравянето на Захарий Стоянов и посичането на Стефан Стамболов. Дългата ръка на Русия застига първия в Париж, а втория – в центъра на София!
*
Въпреки съпротивата на няколко дипломати на Великите сили, Стамболов се среща с Абдул Хамид II в двореца Илдъз кьошк и говори с него почти два часа. Той излага пред султана конкретните си предложения:
Политически, военен и икономически съюз между империята и васалното Княжество България.
Създаване на автономна област на територията на европейските вилаети на империята, начело със султанския престолонаследник като генерал-губернатор. На територията на автономната област българският език да бъде обявен за официален, наравно с турския. Местното самоуправление да бъде с гарантирано и равноправно българско участие. Българи да служат във войската на автономната област и да имат право да заемат офицерски чинове в тази войска.
Тези именно предложения целят да дадат историческо време на българския етнос да развие потенциала си. Официалното предложение от страна на България е изпратено по тайна дипломатическа поща до султана през месец януари 1894 г.
*
След намесата на Австро-Унгария и Русия проектът е отхвърлен от султана.
Въпреки това, на 12 април след дипломатически натиск от страна на София, Абдул Хамид II издава ираде за назначаване на още двама български владици в Неврокоп и Велес, на българските училища се дава официален статут, като се обявява равнопоставеност на българските и гръцките училища в Македония, признават се още 40 български общини, позволява се на Екзархията да се премести от Ортакьой в Пера (Галата) и се отпуска парцел за изграждане на българска семинария в Цариград.
Десет хиляди души празнуват по улиците на София. (Нека не забравяме, че към 1892 г. по официални данни населението в България е било 3 300 000 души; а на София – около 30 000.)
Малко повече от месец по-късно след умело дирижиран от княза и опозицията скандал, Стамболов подава оставка и тя е приета.
Държавникът, който страда за съсеченото си Отечество пада тежко ранен, съсечен, при атентат в центъра на София на 3 (15) юли 1895 г. и умира призори на 6 (18) юли в дома си.
Ето как описва последните му часове журналистът на в. “Таймс” Джеймс Баучер:
“След атентата, раните по главата на г-н Стамболов, наброяващи близо 20, са особено сериозни, като черепът е повреден на няколко места. Както съобщих снощи, бе сметнато за необходимо да се ампутират и двете ръце. Операцията, на която присъствах, се извърши в 10 ч вечерта. На пациента не бяха дадени болкоуспокояващи поради голямата му слабост. Г-н Стамболов, който бе в пълно съзнание, понесе операцията с голяма смелост и разговаряше с хората около него. Неговото състояние късно снощи бе особено критично и силите му, изглежда, го напускаха.
*
Г-н Стамболов издъхна в 3 и 30 сутринта. До 8 часа миналата вечер той бе в полусъзнание и дотогава температурата му продължи да се вдига, но след това настъпи внезапна промяна. Към полунощ се смяташе, че може да живее шест или осем часа, но краят дойде по-рано от очакваното. За щастие, страданията приключиха бързо, тъй като получените рани бяха от такова тежко естество, че ако бе оживял, неговото съществуване щеше да бъде едно продължително мъчение.
Лишен от двете си ръце и едното око, със счупен на няколко места череп и безвъзвратно съсипано здраве, той щеше да е обект на всеобщо съжаление. Краят му, изглежда, е бил безболезнен. Така си отиде най-ярката фигура в историята на възродена България. Колкото и големи да са били недостатъците на г-н Стамболов, той ще остане известен като един от най-големите патриоти на своето време и дори най-отявлените му врагове трудно ще отрекат величината на неговата служба и искрената му любов към родината.“
Източници:
bulgarianhistory.org
редакционна статия
