ВАН ГОГ НЕ УМРЯ ОТ ЛУДОСТТА СИ – есе на Антонен Арто
ВАН ГОГ НЕ УМРЯ ОТ ЛУДОСТТА СИ…
Той остана верен на проблема за първенството на Тялото над Душата…
И къде е тази лудост, мястото на човешкото Аз?
Ван Гог го търси през целия си живот и като употреби цялата си енергия,
той не се самоуби в изблик на лудост или в невъзможността да намери себе си,
Напротив, той тъкмо щеше да успее да открие кой е и какъв е,
когато обществото, за да го накаже, че се е отделил от него,
го презря
и той се самоуби…
ВАН ГОГ БИЛ ЛУД?!
Ако някой някога, все пак, е съумял да вникне в едно човешко лице,
нека да погледне внимателно автопортрета на Художника.
Имам предвид този с шарката от 1887 година.
Да, това е един Ван Гог с напълно ясен разум,
който се е нарисувал с касапско червено и това лице ни гледа, сякаш ни изпитва.
Дебне ни, бих казал, с едно свирепо око!
Не, аз не познавам нито един лекар- психиатър, който би могъл да прозре в едно такова лице,
да направи „дисекция“ на неговия психически статус!
ОКОТО НА ТОЗИ ХУДОЖНИК, БЕЗ СЪМНЕНИЕ, Е ОКО НА ИСТИНСКИ ГЕНИЙ…
Но така, както се виждам аз, „дисекциран“ от него, бих казал, че от платното ме пронизва не геният на един велик художник, а по- скоро геният на философ, какъвто не бях срещал досега…
Не, Сократ изобщо не е имал подобно „око“. Може би, преди Ван Гог, само дълбоко нещастният Фридрих Ницше е притежавал поглед, способен да разголи всяка душа.
А погледът на Ван Гог е като че ли увиснал, някак стъклен и неподвижен, да, именно неподвижен, зад редките мигли под правите и без всякаква извивка вежди.
Да, това е поглед, пронизващ едно, сякаш издялано с брадвичка парче дърво.
Но Художникът тук е уловил мига, в който зеницата е на път да се преобърне и да изчезне в пустотата. Тук погледът, насочен право към нас, е като отломка от метеор! – придобил е атоналния цвят на пустотата и неподвижността.
А може би по-добре от всеки лекар-психиатър, големият живописец да се прозрял диагнозата на своята нелечима болест?!
АЗ ИЗПЛУВАХ!
Започвам отново, гледам, сграбчвам, разпечатвам. Моето мъртво съществуване вече не съдържа нищо.
А Нищото винаги е било безопасно, нали?! И то, Нищото, ме кара да се върна вътре.
В отчайващото отсъствие, което от време на време успява да сме смъкне и потопи надолу, аз виждам ясно, да, твърде ясно и знам какво е всъщност Нищото. Дори мога да кажа какво съдържа то.
Затова съм убеден, че Винсент Ван Гог е бил напълно прав: може да се съществува, да се живее за Безкрайността, да те удовлетворява единствено тя.
На Земята, всъщност, има достатъчно от нея.
Има я и във сферите над Земята. Тя може да удовлетвори хиляди истински гении.
И ако Ван Гог, все пак, не е успял да удовлетвори своето желание така, така че да осмисли вътрешното му съществуване, то е, защото омразното общество му е пречило. Било е неговият най-зъл враг!
Да, може се каже определено, че обществото е пречило напълно съзнателно и целенасочено на този велик Художник!
Така е! Имало е дори палачи за Ван Гог.
Както е имало и палачи за: Бодлер, Жерар дьо Нервал, Едгар Алън По и дори за Лотреамон!
Повече от ясно е, че Ван Гог не е умрял, защото се е стремил към Безкрайността. Той просто се е задушил в мизерията, видял е как му отказват Безкрайността онези, които са се считали за нейни носители и пазители. Те са изпитвали истинска враждебност към него още когато е бил жив.
И ВСЕ ПАК, ВАН ГОГ Е МОЖЕЛ ДА ОТКРИЕ ТАКА ЖАДУВАНАТА БЕЗКРАЙНОСТ!
За да оцелее, ако разбира се, не е било онова животински съзнание на тълпата, готова да си присвои тази Безкрайност, да подхранва собствените си желания и амбиции, нямащи нищо общо с Духовното и Изкуството….
Разбира се, ние, хората не се самоубиваме сами…
А и никой не е сам в смъртта…
Но при всяко самоубийство се явява цяла армия от субекти, готови да принудят тялото да извърши този противен на Природата жест, да ни лиши завинаги от Живота и Светлината.
Лично аз, Антонен Арто, съм твърдо убеден, че винаги има някой друг, който е готов да ни отнеме живота…
Антонен Арто
Превод от френски: Огнян Стамболиев
АНТОНЕН АРТО /1896 – 1948/
Роден е на 04.09.1896 г. в Марсилия, умира на 04.03.1948 г. в Иври сюр Сен, Франция.
Актьор, режисьор, драматург, поет, критик и теоретик на театъра, беше сред големите фигури във френската и европейската култура от периода между двете световни войни. В статиите си той рязко критикуваше съвременния театър, според него: „стенещ в маразъм, скука, инерция и тотална тъпота“.
Арто не приемаше световната култура като „пантеон от шедьоври“, предназначен за елита, а като нещо, което трябва да бъде достъпно за всички. Своят театър той нарече „театър на жестокостта“ и „театър на живота“, като подчертаваше жестокостта на човешкото битие и призоваваше театралите да се отказват от „хуманистичното и психологическото направление в изкуството“, за да постигнат „висшите религиозни и мистични ценности“.
Арто обожаваше Ван Гог, за когото написа един от най-проникновените си и оригинални текстове, които ви предлагаме сега.
Огнян Стамболиев
