ВИНЯРД ПОД НЕБЕТО – ПОЛЕ И МОРЕ ЗА СЪРЦЕТО МИ – поезия на Рени Васева
Прекроява денят ми нощните сенки, една по една ги скъсява
до бледи петна под листата.
Една по една
в тишината се втурват гласове – зелени, кафяви, оранжеви.
Класовете на житото светят.
Под горещата ласка на вятъра
вее риза гората, мята слънчеви бели ръкави
върху моето ежедневие.
Един летен ден – като жребий,
и думите – сътворение в мен.
*
Полето е притихнало
след тази лятна жътва,
задъхва се сред пладнето,
щурците са замлъкнали,
а пътят раздвоява
опашката си прашна
към хоризонта, светнал
от синята томителност
на морското нашепване.
Охълмен, хоризонтът
прилича на кервана ни –
камилите пристъпват,
не искат да останат
в несигурните пясъци
на тоя дом могила.
Но колко мило, скъпи,
да скрием във очите си
оазисно разпътство…
*
Резлив, настоятелен вятър подгонва
моите стъпки обратно,
полето въздиша, излиняло до спомен
и сънува – класовете се ронят.
Рони се зърното и оживява в брашното,
а хлябът омесен свети.
Сърцето ми ражда лъчите на слънце –
кротко залязващо, есенно.
*
Полето, полето, ехо от думи,
ехо от спомени за сътворение,
ехо от мъдра делнична бъдност.
А хоризонтът взривява пламъци,
тревите тънат в сумрак приспивен,
върти се Земята – вечност ще мине,
преди отново да се завърна.
Полето, полето – ехо от думи,
моята вечност ще ме дочака.
Змийка пролазва, прелита сврака,
клас неожънат заплаква в нищото…
И пак ще бъде зелено и пищно,
защото аз съм Божия нива,
слънце ме пали, дъжд ме облива…
*
В предчувствие за есен
полето съзерцаваше
луната – топла баница
в тепсията на баба.
Небесните дворове,
старателно пометени
от вятъра любовен,
прибираха грижливо
немирните звезди.
В предчувствие за есен
навеждаха глави
презрели слънчогледи,
стъблата им чернееха.
А суша троеглава
се настаняваше у мене.
Полето се заслушваше
в знамения…
*
Синьото цвете трепери с листета,
устоява на вятъра с молитва отчаяна.
От едната страна се будят тревите,
стъблата им радостно кимат.
От другата – къщите ронят тъжни керемидени покриви…
От едната страна на полето светлее,
от другата – мрачина топли пръсти
по първите слънчеви кръстове.
Синьото цвете немощно ляга
до изгнилата ни ограда…
*
Слънцето притичва между къщите,
вятърът, повлякъл шума есенна,
гони сенките из уличките тесни.
И макар че август шета вкъщи,
попреситен, потен и радушен,
студ полъхне, мразовита нота
някъде из часовете глъхне.
Синьото море отсреща граби
всеки поглед, закопнял за ласка,
и го мами, мами към просторите.
После тихомълком го удавя
в синята си безпощадна обич…
*
И е изгревно, изгревно,
само пътят ми – сумрачен,
август с четка рисува
оранжеви облаци,
слънчогледи изгарят
очите си в лавата,
жизнерадостно плъзнала
по околните хълмове.
Хоризонтът се смее,
щастливо осъмнал
след нощното бдение
над мъртвия мрак.
И е изгревно, изгревно
до сърцето ми чак,
до пулса, отмерващ
живота ми стръмен.
И е изгревно, литвам
по пътя нагоре,
слънчогледите кимат
любовно с главици…
Ще вървя срещу слънцето
и аз слънчогледова
с тези свои, узрели
за обич, зеници…
*
Морето приплъзва към мене
подводните си течения…
То навярно иска да вземе
любовното ми бълнуване:
твоята риза на пясъка,
мократа кърпа и дюните,
новата оранжева рокля,
съзвучна до нота със залеза,
нали вчера ти я показах…
Сумракът рисува по нея
огнедишащи намерения.
Бреговете люлеят в шепа
градчето и старите къщи,
в тях спрялото време се сепва,
внезапно тиктака отново…
Морето приплъзва към мене
мъртвото си вълнение,
потъвам в света му бездънен.
После щедрата вечер угасва,
роклята ми със залеза тръгва.
Солена е водата, лекува
и раните лесно зарастват…
*
Луната мами
странника на пътя си,
тя хвърля светнала
надежда в локвите.
Коварната й благост
е размекнала пейзажа
и странникът си мисли
за романтика.
Дъждът от снощи
е измил полето
и житното стърнище
благо настоява
за още лунени
и сънни спомени –
горещи часове, когато
житото блестяло
нажежено,
а смелите врабци
отвличали зрънца…
Зрънца от лято
в празния хамбар,
където паяците
са оплели
най-щедрата си мрежа
за наивници.
Луната мами
странника,
подгонва музата му
в други измерения.
Романтиката пълни
житните хамбари
със илюзии.
*
Зад хълмите догаря моят златен ден
в огнището разжарено на залеза
и аз ще сляза вече от етажа
на собственото си удобно пребиваване.
Ще сляза долу, до изтритото стъпало,
пътека ще ме чака към полето,
натам, където слънчогледите изгарят.
Денят ми ще ги угаси полека.
*
Полето, полето, ехо от думи,
ехо от спомени за сътворение,
ехо от мъдра делнична бъдност.
А хоризонтът взривява пламъци,
тревите тънат в сумрак приспивен,
върти се Земята – вечност ще мине,
преди отново да се завърна.
Полето, полето – ехо от думи,
моята вечност ще ме дочака.
Змийка пролазва, прелита сврака,
клас неожънат заплаква в нищото…
И пак ще бъде зелено и пищно,
защото аз съм Божия нива,
слънце ме пали, дъжд ме облива…
*
Вади синята бездна
от старата ракла
тежките сватбени ризи
и ги разстила
пред юлското лято –
мъниста да им наниже.
А то ги обточва
в златисти сияния,
вплита крехка разнеженост,
после ги връща
с блага усмивка
отново на синята бездна.
Минават женихите –
рибари по залез,
в краката им – скромният улов,
а в такта на бездната
всички лодки танцуват
и чакат някой да слезе.
Някой, по залез
за дома замечтал се,
влюбен в жена тъмноока,
разсеян всезнайко,
млад и неопитен…
С него бездната ще се венчае.
*
Полека-лека
слънцето се скрива
зад паравана синкав
на водата,
косите му се разпиляват –
течно злато
във няколко щастливи
топли цвята.
Потапят гларусите
човчици янтарни,
крилете им обдишват
с нежност залеза,
а на брега вълните
го разказват –
в златисто, в розово
и яйчено оранжево…
Рени Васева
