В следващите редове Людмила Данова – автор и гост редактор в списание „Картини с думи и багри“ – споделя своето впечатляващо и проникновено четене на стихосбирката „Врабче върху антената“. Нейният текст улавя философската дълбочина, образната сила и вътрешния ритъм на поезията, като разкрива нови гледни точки към темите за кръговрата, духа и човешката устойчивост.
Корицата на стихосбирката „Врабче върху антената“ (gabriell‑e‑lit, 2024)
“ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА”: Вечният кръговрат в поезията на Габриела Цанева – рецензия на Людмила Данова
Очаквах стихосбирката „Врабче върху антената“ и много се зарадвах, когато я получих заедно с печатния брой на списание „Картини с думи и багри“. Поезията на доктор Габриела Цанева резонира с моята душевност. Тя поставя въпроси, дава отговори, но не директно, а чрез внушенията на художествените образи.
В тази стихосбирка врабчето е кацнало върху антената на Вселената и не просто се „надпява“ с нея, то й оспорва „правото на вечност“. Малкото птиче, което:
„Издува гръд
до пукване –
напук на
всички
космически
лъчения…“
И сякаш не се интересува, то просто съществува, независимо от „всички звездни населения“. Силата на духа, волята за живот, правото на съществуване се заявява тук и дори малък да си, прашинка във Вселената, то пак имаш „правото на вечност“.
Не е ли това една житейска философия на себезаявяване? Според мен – да. Вселената има правото на вечност над материята, а Врабчето (или човекът) има вечността на момента и духа. Това е философски финал, който утвърждава правото и на дребната на вид душа да се заяви съзнателно и смело.
*
Темата за житейския кръговрат е осезаема в стихотворението „Розово“. Изключително силно и въздействащо, стихотворението е изградено на базата на контраста – розовото като визуализация на нежността върху пръстта – като нещо тъмно, черно и тежко.
Смяната на думата „пръст“ от началото на стихотворението с „плът“ в края поражда дълбоко философско размишление за нашата преходност.
Розовото вече не е само цвят от дървото, а нашата младост, душата ни, която се слива с тленното. Това е поезия, която докосва сутрините на душата и там се слива с мъдростта, която носим през съществуванията си.
„Нахраних се със думи“ е друго стихотворение, на което искам да се спра. В него поетесата поставя въпроса за това дали думите, които държат душата ни и я хранят, са достатъчни? Защо понякога, дори да са сладки, те тежат? Защо колкото и да сме сити, „Утре“ пак ще бъдем гладни?
Отговорът е, че това е един вечен цикъл на творческата натура – понякога преситени, тежи ни, но времето отсява емоциите и на другия ден отново имаме нужда от още…
Като обобщение – стиховете следват един времеви цикъл (всички имат дати, с изключение на първото и последното).
*
„Врабче върху антената“ отваря въпросите за мястото ни във Вселената, а финалното „Какъв е коренът“ изследва вечната движеща сила на духа. Този вечен инстинкт за „Още“, който води до себеоткриване и себеизвайване, но и до „себеизяждане“.
Дали стремежът към „Още“ не ни разяжда отвътре? И дали единственият изход от този парадокс не е в потребността от „себераздаване“? Образът на „каската на черепа“ е силна метафора на нашата защитна броня и егото ни – когато тя падне в „младата трева“, човекът става беззащитен, но истински жив.
Поезията на Габриела Цанева не се чете между другото. Тя се чете със сърцето, чрез вглеждане във времето и в самите нас – в онези частици, които изграждат голямото цяло на света и Вселената.
Людмила Данова
