ЯНКА Е БОЛНА ЛЕГНАЛА – ново стихотворение на Валентина Йорданова
Янка е болна легнала
Легнала е болна хубава Янка
от оная пуста черна неделя.
На сърцето й голям камък тежи,
плаче и с кървави думи нарежда,
как Стоян – първо й либе остави.
Прежали я – друга мома залюби.
Сега прилича на жълта вехтия,
в устата си залък не слага, ни поглежда.
Мълчи и с никой дума не продумва,
от мъка добрата си душа погубва.
Хубостта й грознее и бързо бледнее,
косите й – слама, вплетени в плитки са.
Тъжни си църни очи изплака,
сълзите й бистри кладенци напълниха.
Плачът й биеше църковната камбана –
до съседно село ехото огласяше.
Всички съселяни се чудеха и маеха –
каква е тая орисия, дето я така наказа,
Стоян сърцето си да подари на друга,
а болката всеки ден при нея да нощува.
Силите й като тесто… Не мож стана.
Тялото й като сухо дърво изтънено и
съхне, сякаш е от сушата покосено.
От жал се забради с черна забрадка.
Освен Стоян, друг момък не признаваше,
като призрачен облак пред нея витаеше.
Майка й и тя посърна да я гледа такава,
своя тъжна песен сърцето й запява.
Затова при заран в черква решава да иде,
Божията милостиня и помощ да търси,
за здравето на своето чедо да се моли.
Пред иконата на Господ коленичи.
Държи свещичка и тежки думи нарежда:
-Смили се, мили Боже, изцели я от таз мъка!
Изтръгни болката от крехката й душа!
На крака изправи и отново съживи!
Ако требва мен в черната студена земя положи,
но нея здрава ми запази, от мъката я избави!
А в собата Янка на себе си тихом мълвеше:
-Какво направи с мене, либе Стояне,
сватба с друга, насред мегдана ще вдигаш,
от мене без срам завинаги се отрече,
а моя златна месечинка ми беше?
Сега на чужди врати да ходя и чукам,
други гости на своите да посрещам.
Майка й всеки ден на Янка думаше:
-Ти слънце беше, а сега като тъмен катран си!
Стани, мило чедо! Не се погубвай! Нагизди се!
Вземи менците и отиди за вода бистра, студена!
На чешмата ще срещнеш дружки и ергени –
кой от кого по – хубав, гиздав и начетен.
Може друг да намериш и в него се влюбиш,
умирам, като те гледам – безжизнена и сломена.
Но Янка майка си не чуваше и тъжеше.
“Как да забравя Стоян, като е в ума и сърцето ми?”
Сякаш прокажена беше – гаснеше в своята мъка.
Като, че ли със зъл поглед самодивски очи бяха
я урочасали – ненагледали се на нейната хубост.
Сега Стоян друго либе ще целува и радва.
После двамата ще свият свое свидно гнездо,
което ще тачат – там отчуват своята челяд.
С мили думи един друг, ще се наричат.
*
Но мина се известно време
в дълбок сън на Янка привидя
хубав и напет момък с буйна коса.
Насред поле ръка й протяга,
китка за обич към нея поднася,
а тя с вяра към него пристъпва,
сърцето й лудо бие – ще изхвръкне.
Ненадейно се влюби в него.
Той бе богат момък сред момците,
но не само по имане, а и по душа.
Срещаха се на седенките вечер
и заобичаха се, той излекува й болестта.
Преобърна живота й – радост донесе.
Забрави Яна за първо либе Стояна.
На сутринта припна весела и засмяна.
Прегърна майка си, за да я утеши,
а тя от радост заплака, че Янка
вече не скърби, болката си угаси.
Бог бе чул молитвите – чедото й спаси.
Българско момиче – худ. Антонина Василева
Манол я поиска за своя невяста,
насред мегдана вдигнаха пищна сватба.
Стоян настрани скришом стоеше
и с жадни си очи Янка гледаше,
а сърцето му дълбоко болееше.
На ум се проклинаше, дето остави
хубава Янка – от сърцето избрана.
Сега подари я на друг да я люби.
От яд чувствата си към нея разпали
и вече душевно гореше в буйния огън.
А хубава Янка на майка си прошепна:
Прощавай, мила мале, в друг дом отивам!
Тебе сама оставам да шеташ в чужди дворове.
Така ми е писано – то момата на друг се дава.
Там друга майка и татко в чуждия дом ще намеря.
И нека само мъжка челяд родя, то женската за тегло е!
И Бог ни запази двама заедно да сме, чак до гроба!
А на тръгване нази с благи думи благослови!
Валентина Йорданова
худ. Антонина Василева
