ПЪТЯТ НА ВЯТЪРА – поезия на Кирил Димитров

Ето, пак идва есен с паднали листа – погаснали зеници
И аз ще дойда, но не с птиците –
по дирите на охлювите ще вървя,
да си почивам понякога ще спирам.
Из полята вятър есенен зърна ще рони,
а някъде ще чувам влак отчаяно да свири.

На гарата ще оставя куфара със спомени,
ще тръгна по улиците, непознати вече.
Само земята под тях като че е същата –
малка и безбродна
и сякаш ще ме пита откъде се връщам.

А дойде ли пролет и ветрец повее,
ще разцъфтят дърветата и ще заговорят тихо:
„Къде живя? Лесно ли се другаде живее,
тука ли ще бъде последната ти вечер?“

Ще дойда при теб, земя моя родна,
от ветрец понесен ще дойда да те целуна,
а после ща угасна като далечна песен,
като звъннала и замряла струна.

*

От прозореца гледам, някой има на пътя.
Есенен дънер, багри по него.
В жълтото гнездо на деня
сред облаци слънцето мъти.

Пада сянка – умислена спряла комета,
на пътя чака една каруца
и не нейната ос, а тази на времето е счупена
някой от края на пътя ме гледа.

Баща ми се връща в живота си кратък,
този път нищо не носи,
изчезва в пръста като вятърна мелница,
с крила цял живот само скрибуцали
и нямам никакви към него въпроси

А няма вятърът един път да случи
да вдигне крилата на бялата мелница,
снегът да покрие с бяло земята,
забравата да стане рождена майка
на всички неща, с които се раждаме,
догдето напролет разцъфтят полята.

После иде лятото, цялото в злато,
а след него – есен,
въртят се едно след друго нещата
и пак си спомням като далечна песен
пътя, каруцата и до нея бащата.

Той не се върна. Назад се обръщам.
Сам съм на пътя.
Вятърът вее, облачета лутат се насам-натам
в небето,
сенки люлеят се пред една стара къща
и глухи изчезват по пътя нататък.

Кирил Димитров