ЮКИ И ИВА – импресия на Валентина Григорова

Стои онази буца в гърдите ми, да я мисля къде ли обикаля Ива тези дни. Дали е минала оттук, дали й е студено и тъжно, защото на мен ми е много студено и тъжно. Много! Друг път съм сравнително силна, но сега не успявам. Оная нощ, когато разбрах, беше излязъл един свиреп вятър, който ме вбеси. Дали затова се спънах и се пребих, защото  се ядосах, … не помня. Помня, че палих свещ, но и тя не помогна. Нищо.

Не можах да се зарадвам на рождения ден на детето, защото акъла ми все по Ива броди… И последните дни само тихо скимтя, тихичко вия навътре, и само полуделият вятър ми прави компания. Търкалям ги дните, мъчейки се да си спомня всичко добро, в което завинаги вярвам, но сякаш нищо не помня.

И преди малко запалих нова свещичка, малко насила пушихме две цигари с Ива и най-накрая всичко разбрах! Озовала се е там, сам сама и няма кой да я ни гушне, нито посрещне.

Първият, за когото се сетих е Юки, моето коте. Питах го дали може да я прегърне и да я разведе из тамошния свят. Даже не трябваше много-много да се обяснявам – той знаеше, и само докато си помисля, скокна до нея.

В първата секунда беше моето малко коте, а в следващата стана висок колкото Ива и ясно ги видях двамата хванати под ръка.

Усмихнаха ми се и тръгнаха към техния изгрев. Тя нямаше време да ме нахока, как пък ми мина през акъла точно котарак да й изпратя… нямаше, защото много му се зарадва. Зарадва се, сякаш са стари приятели.

И тъй както се бяха хванали под ръка, това ми заприлича на сцена от филм на Чарли Чаплин. Краят на филма. Ива и Юки. Той, висок колкото нея, гледам им силуетите как се отдалечават, бърборят си и се смеят.

Сега съм спокойна, и мога да си изям кюфтетата.

текст и картина: Валентина Григорова