ДЕВЕТИЯТ СИН – поема на Валентин Павлов – Вай Воф

В памет на Стамен Григоров

1.

Гората трепти със предчувствие някакво свое
за нова надежда живот, за магия, борба,
и вятър немирен, прикътан в потайно усое,
гневи се и буйства, подобно на котка в торба,
безумия мята по всички възможни посоки,
по цветни поляни и горските стволи високи,
разсърди небето и с облаци черни покри го
и даже реши да покаже на Звèзда и Гиго,
че той не разбира, какво са намислили те,
къде са понесли роденото малко дете,
дали е по някаква тяхна незайна причина,
или пък безумци са вече и тези двамина.

Ни дявол, ни Бог не чертаят и водят съдбата,
а само човека щастлив, възроден във борбата
по своя природен закон да живей и върви,
и дом, и потомство да има, и бъдещи дни.
След осем изгубени рожби душа не остава,
кой би издържал във печал и нерадост такава.
Макар че сърцето дълбоко надежда таи
животът през сълзи и горест напред не върви.

*

Но ето ги, Звèзда и Гиго, със рожба девета –
надежда да скърши такава прокоба проклета.
Безценното живо детенце е цяло имане –
магия ще правят, та живо момче да остане.
Какво им е Черният сторил не ще го забравят,
прежалиха осем, но Стамен на него не дават.

И Звèзда положи роденото малко детенце,
и под пелената намери едното ушенце,
с ръка треперлива извади домашна игла,
и в унес, в съзнание сякаш покрито с мъгла,
сърце отмаляло, престанало вече да бие,
прободе ухото и детския плач за да скрие,
и воя на вихъра стреснат там да надвие,
гласа си въздигна високо, високо в небето:
Ела лошотийо, изчадие гадно, проклето,
да видиш мъничката дупка пробола ушето,
да минеш през нея, да идеш натам откъде си,
защо ни почерняш живота, на нас – сиромаси,
минавай и бързо върви надалеч, у дома си.
И после отново Стамèнко грижливо пови го,
прекръсти се триж и подаде вързопа на Гиго,
а той окачи го на клона високо над тях,
приведен, на две колена, занарежда без страх
за здраве молитва, за техния син във защита,
че време е вече проклетникът да се омита.

2.

И чудото стана и Стамен нормално живя,
нормално и винаги първи, дори и в света.
Където отиде – Женева, Париж, Монпелие,
със ум любопитен елита научен превзе.
Най-много от всичко науката той заобикна,
в света на нищожното малко надникна,
и там, с мокроскопа, видя непознатия свят
и в него остави, да бъде на всички познат,
и своето име и своята родна страна –
бактерия българска, млечна светът припозна.
Масол му предлага веднага катедра престижна,
да прави в Женева наука, но… може би… книжна,
и Стамен отказва със отговор без аналог –
той вече е доктор – лечител бактериолог,
отдавна се врекъл на своя народ и родина,
и казал – за родния край вдъхновен ще замина.

Единствено тука, в България, Стамен остава.
Дори във Бразилия място не го съблазнява,
големият Мечников дава му място начело,
но Стамен и тази покана отказва умело.
И той все кръстосвал из трънския край, да лекува
и даже когато безбожно войната бушува.
В Балканска и Първа световна два ордена взима,
за храброст, защото със него е тя неделима –
преглежда, изследва, лекува, създава ваксини,
така преминават дела и достойни години…

3.

Каква е тази непроменима наша мистерия,
голям човек открил тази малка бактерия,
далече, отвъд, чак в Япония го знаят,
а тука за неговото дело хората нехаят.
И народното кисело мляко вече е златно
и защо е така е съвсем непонятно.
Може би дошло е време и е модно, и е шик
да научим японския език.

Валентин Павлов – Вай Воф