СВОБОДНИЯТ ДУХ НА ПОЕТА – рецензия на Александра Ивойлова
или няколко думи за Методи Джонев, „Далечен вълк“, стихове, изд. „Алфатрадо“, София, 2023
Ако перефразирам Акира Куросава: това, което други поети успяват (или съвсем не успяват) да постигнат с поток от думи, Методи Джонев изрича на един дъх. В толкова лаконично словесно пространство побира най-просторната свобода. Става ясно – тя е навсякъде, във всичко, дори зад стени и решетки. Защото не е друго, освен състояние на духа. А тази вътрешна свобода се родее с истината, с честността към себе си и към света.
Така не само отделните стихове тук, но и цялостната естетика на тази поезия с нейната органичност и единство, зареждат читателя с мъдрите си прозрения: „а свободата дебне в засада / и отглежда няколко думи / близо до духа на Караджата.“ Трудно ще открием по-ярък образ на подобна честна, ясна и осъзната саможертва – да бъдеш свободен! Когато „като продължително робство / са стиховете с дълги крака.“ Изказът на Методи Джонев не познава ограничения, логически рамки: „Обеззаглавявам моите стихове“, ни казва поетът, „така в телата им наливам смисъл, / така в самите им души укривам / какво и със кого / съм искал да говоря.“ И достигналият до този смисъл става негов събеседник.
*
Многообхватни са темите, идеите, „историите“, които се разкриват в неочаквани обрати – парадоксално, понякога оспорващи самите себе си. Книгата разказва един живот – и много животи. Един свят е – и много светове. Като скалпел навлиза в плътта на битието. И отвъд. Но оставя целостта непокътната, жива в своите възходи и падения. Стиховете се редят – фрагменти от общия път; а всеки от тях е цялостен, но с отворен край и начало, което извира от дълбините на осмисленото случващо се.
„Далечен вълк“ прониква на бавни глътки в душата на читателя. Макар да го „опитомява“ от спонтанния първи прочит, той дълго ще върви из лабиринтите на тази многозначност; ще разкрива смисъла на нейния специфичен език. Докато достигне до целостта и на най-краткия стих, част от другата, по-голяма цялост – на една поетична книга.
*
Изкушавам се да цитирам думи от предговора на Владимир Шумелов: „Методи Джонев е поет хуманист, социален поет, поет на чистотата и духовността, на полифонията, екзистенциален поет, автентичен, интровертен, парадоксален, оригинален и физиономичен поет, стилист, майстор на лапидарните форми, афористично кратък и мъдър, експресивен, антиконформист, свободен творец, самотник и черноработник на стиха.“ И зад всички тези неоспорими определения стои конкретност, съдържаща се между страниците на книгата. Светлини – близки ли, далечни ли …
Единен е образът на лирическия герой – стъпка по стъпка вижда това тук и онова отдалеченото, прониква в минало и бъдно, живее настоящите мигове, чувства и осмисля. Изразява. Прометей, „неугасимо прикован“. „Въведи и другите, Господи, / въведи ги голи и боси / в полето на трънливата / поезия.“ Така в пределно кратката молитва прозира и съдбата на самия автор. На приелия самоволно горчивата участ да бъде стоящ „когато всичкото наоколо е коленичило.“
Ето го и в едно любовно преживяване: „Стъпките ми са особено крадливи, / когато обикалям крепостния зид, / зад който твоето пране се вее съдбоносно / и аз го насищам с плът / до последното въже.“
В единствена фраза картината е преобразена: оградата на двор се превръща в непревземаема крепост, зад която се веят флагове (на прането). Лирическият герой пристъпва крадешком. Но „крадливите“ му стъпки носят и втори план: той ще си присвои една фантазия-копнеж, за която няма граници. И ето я поантата, изненадваща – „до последното въже“. В съчетание със споменатата съдбоносност, препраща към Вийоновата „Епитафия“. Страст – без изход.
*
И двете страни на живота – дребното, ежедневното, детайлът, но и голямото, световното, знакът на времто, и двете съизмерими, проникващи се, общочовешки – насищат поетичното пространтво. „Не просто с камъни – с каменни епохи се замеряме.“ Всеобхватно е полето на едно „несъстояло се човечество.“ „Колко много блата / и колко много / нехвърлени камъни“, ще възкликне друг път поетът, хвърляйки този стих в голямото блато на бездушието. И привидната обезвереност се превръща в съпротива. Самата констатация, така образно изречена, по парадоксален начин руши основите на неправдата. „И за шилата ни / в торбите даже / няма изход.“ А го виждаме – тук! Чувстваме го.
В книгата сякаш се оформят острови, групират се, сгъстяват словесната материя и отново се разтварят – флуидни, всепроникващи. Както „в двора на голямата природа / пространствени кълбета се въртят едно около друго / и си правят сянка, / понякога – и слънце.“.
Плътни, тежки са „островите“ на войната, гравитацията им поглъща ужасите на света, безсмислието, раните …
Не са сламени там вдовиците,
славни не са там войниците,
там завесите димни
не са театрални.
Там само месото е пушечно.
И картината продължава навътре в гибелната участ на човека, чийто слог той сам е изработил. Поетът го улавя в звук и ритъм, превръщайки го в „поетични изречения“, които, разкъсани, потъват в думите на смъртта.
Картечници говорят с пряка реч,
танкове – с мерена,
разкъсаните поетични изречения
лягат върху прозаично бездушните
некролози.
*
А чистотата и нравствеността – тя винаги е сред природата. Там поетът не е самотен. Ще го видим да броди по пътеките ѝ – в разговор с дървото, този истински приятел, с когото се идентифицира, на когото съчувства от дъното на душата си. „Прегръщам с всичките си клони / дървото, кривнало към есента.“ Или „И аз отвръщам ти с поклон, / брезичке.“ И навярно думите му са разбираеми за тях, които говорят на езика на мълчанието.
В книгата ще прочетем препратки и посвещения на творци, на личности – Екатерина Йосифова, Кирил Кадийски, Иван Цанев, Пламен Анакиев, Анна Каренина, Чехов, Бетовен … Ще усетим болката, състраданието, възхищението – в топлината на едно голямо сърце.
Впечатлява ме определението „поет на полифонията“. Същинската полифония изисква простор за разгръщането си. А тук, в пестиливото пространство от думи, многото гласове се изливат в словесни линии, всяка от които е сама по себе си многоглас. Нека се вслушаме: „Шумят Мариците в стаените ни вени, / Околчици се вкаменяват вместо нас, / пронизват ни стрели от химни позабравени, / а милата родина, попрегърбена, / не иска да е ад и рай – / по българията да не я, да не я настъпват, / това ѝ стига.“
В края на тези редове нека спомена и приноса на художника Калин Николов, чиито графики прибавят своя асоциативна трактовка на поезията.
„Далечен вълк“, според поета-издател Пламен Анакиев, ще се размине със „златните аршини“ на мейнстрийм критиците. Затова пък, потъвайки в стиховете, на пишещия за тях не му се щè да пропусне нищо от това, което го връхлита на всяка страница. Всъщност – казва малко.
Но книгата ще дари на читателя своя прочит, своя уникална, неприкосновена и вдъхновяваща среща с поетичното слово.
Александра Ивойлова
