САМОУБИЙЦАТА – разказ на Цонка Великова
(по действителен случай)
– Госпожо, но защо сте искали да се самоубиете?
– Защо – питам инспектора – да искам да се самоубивам?
– Ама нали и аз това питам. Шофьорчето и съпругата му твърдят, че сама сте се хвърлили под колата им.
Успявам да разбера, че нещо е станало с кола. Но понеже бинтованата ми глава бучи, а пък и нищо не помня, се преструвам, че се унасям.
По-късно в стаята се втурва млад мъж, почти момче.
– Госпожо, моля Ви, спомнете си, че не съм Ви блъснал, а че Вие сама се хвърлихте пред колата ми, когато вече бях спрял на светофара. Жена ми, която беше с мен, от уплаха започна преждевременно да ражда – казва момчето и се разплаква.
Сега вече разбрах и че онова, за което говореше инспекторът, е станало с кола, която е шофирало това момче.
След шофьорчето се появява синът ми. И явно научил за “самоубийството”, уж небрежно подпитва:
– Майко, че закъде толкова си се била разбързала, та чак да попаднеш под колата? На всичкото отгоре си тръгнала само с една обувка.
– Как така с една обувка?!
– Ами само с една си била. Дясната. С нея са те докарали. В антрето намерих лявата и десния ти чехъл.
Съвсем се обърках. Къде може да се е дянал левият чехъл?
*
През нощта, въпреки обезболяващите, не мигнах. Мъчех се да си спомня какво всъщност е станало. Ще пострада шофьорчето заради мен и съвсем без вина може да е. Реших да направя едно добро. Все пак съм жива, а детенцето като син на убиец ли да се роди?
На сутринта “признах” на инспектора, че наистина съм искала да се самоубия.
И нали се обявих за самоубийца, веднага подир инспектора пристигна психолог. Да ми окаже “психологическа подкрепа”. Дойде и докторът, който ме е оперирал.
– Късмет – казва – сте имали. – Ей това чакълче – показва ми камъчето – се беше забило в главата Ви на много деликатно място. Китката и рамото Ви са пострадали, понеже са поели удара, преди с главата си да улучите чакълчето. Това ви е спасило. Обаче никак не мога да си обясня от какво са синините Ви от талията надолу, понеже не са от инцидента, а от редовно удряне в някакъв ръбест предмет.
По някое време – ето я и братовчедка ми. С голяма кутия “Мерси”. Толкова виновна се била чувствала, че никога нямало да си прости. Идвало ѝ било да се хвърли, ама не под кола, а под влака, за по-сигурно, че техният пожар щял мене да изгори. Не се сещам да са имали някакъв пожар, нито пък имам представа за какво се извинява, но нямам сили да питам.
Надвечер с огромен букет, и той с голяма кутия “Мерси“, отново пристига шьофьорчето. Да ми благодари и да почерпи. Синът му се родил. Пет кила.
Късно вечерта, също с кутия „Мерси“, напира и домоуправителката. Припряно вади от найлонов плик ляв чехъл и пита съзаклятнически:
– Тоя чехъл да е твоя?
– Същият като моя е, ама този сякаш някой го е дъвкал.
– Дъвкан е, как няма да е дъвкан?! Двете кучета пред блока не можеха да си го поделят. Едва им го взехме. – И като спомена кучетата, всичко си спомних.
*
Вчера очаквах към обед да дойде синът ми. Та най-сетне да оправи осветлението в антрето, че от месеци не работи. В тъмното все се блъскам в шкафчето за обувки. Оттам са ми синините, които докторът не можел да си обясни. Станах рано и към 10 вече бях сготвила няколко яденета за децата, че у тях рядко се готви. И понеже много я обичат, реших да им направя и содена питка. Но брашното ми се видя малко. Грабнах портмонето и тъкмо си обувах обувките – телефонът иззвъня. Помислих, че синът ми. Да каже, че пак е зает. Да не го бях вдигала тоя телефон или да бях излязла мъничко по-рано… Ама на… То, като идва, идва и не пита.
–Како-о-о-о… Како-о-о… – Заради плача, дето я задавя, едвам познах братовчедка си и с доста голямо усилие някак успявам да разбера, че снаха им наскоро заявила, че била използвана. Двама внуци им била родила и какво получила в замяна? Нищо. Да я подсигурели и нея със собствено жилище. Иначе… Иначе щяла да се разведе. Те наистина имали заделено за старини, но парите на стигали. Ами да теглели кредит. На тия години – кредит?! Отказали. После тя… Те пък… А пък тя… Тя забранила да виждат децата. И сега…
Насилвам се да слушам, но повече нищо не мога да разбера, понеже една лампичка започва да ми присветва, че май и у нас се мъти нещо. Снахата все на някакви курсове, все на семинари. Синът ми изведнъж побеля, отслабна, стана разсеян. Децата – нервни. По време на игрите си взеха да споменават за развод. Според сина ми било заради сериалите, дето постоянно гледала снахата. Ама дали е така?
Прималя ми от усещане за приближаваща беда и приседнах на дивана. Помня, че тогава забелязах, че десният ми крак е с обувка, а левият – с чехъл и че си помислих да не взема да изляза така, но продължих уж да слушам. Обаче от това, което ми се върти в ума, изхлипвам. Изхлипвам и се сепвам. Гледам – 11.30. Все още имах време да отида до магазина. Ей къде е. А докато синът оправя осветлението, питката ще се опече. Помолих братовчедката да се чуем подир обед и хукнах. Двете кучета, дето ги храним всички от входа, тръгнаха след мен, понеже пресичат само с човек. И тъкмо стигнах светофара, видях насреща ми да лети младеж с тротинетка. Едното куче се сепна, рязко отскочи встрани и ме блъсна. Стъпих на ръба на бордюра. Политнах и тупнах на асфалта току пред една спряла кола… А тя да се окаже, колата на младия татко.
*
След седмица се прибрах. С братовчедката. Нали ръката ми е гипсирана, рамото – фиксирано, главата – с шевове, а пък и още пия куп обезболяващи, от които залитам. Една вечер, така както си говорим и похапваме бонбони „Мерси“, двете горчиво се разплакахме. Братовчедката през сълзи взе да мъдрува:
– Ти, како, улучи момента на ужаса. За някого той, ужасът де, може да изглежда, че напада някак изневиделица, но съвсем не е така. Ужаса, без нищо да подозираш, вече някой някъде го е посял. Пониква, пораства, зрее и когато е готов, хоп! – напада. И току виж някого убил. Ужасът, дето се пося у нас, покълна, израсна, узря и без някой да го е насочвал или да ти е пожелавал лошото – тебе удари. Да знаеш, како, няма такова нещо като случайност. Няма! Отгледан ужас е.
Премълчавам, че и у нас май си го отглеждаме. Да не викам злото.
По някое време братовчедката избухна в неудържим смях. Прихванах го и аз. Бършем сълзите и се превиваме чак докато ни премаля. Забравих и болка, и тревога. То, смехът, бил много лековит. Да се чудиш защо ревем! Пък който си е посял ужас, да се оправя! Така де! Ами така де!
Цонка Великова
