С разказа „За една софийска череша“ започва новата поредица със странни истории на Рени Васева – автор, който умее да превръща делничното в притча, градската тъга в митология, а паметта – в живо присъствие. В този първи текст срещаме г-н Д.Д., един самотен човек в сумрачен софийски апартамент, и едно дървесно създание, родено от отсечената череша в задния двор. Между тях се разгръща тих диалог за загубата, паметта, страха, детството и онези невидими връзки, които ни държат живи. Васева отново доказва, че е майстор на кратката белетристична форма – едновременно нежна, странна, метафорична и дълбоко човешка.
Рени Васева е автор на стихосбирките “Сътворения” (2019), “Денонощия” (2020) и белетристичните сборници “Историите на Вартоломей” (2022) и “Ангелът Рафаил” (2026), издадени със знака на издателство gabriell‑e‑lit.
ЗА ЕДНА СОФИЙСКА ЧЕРЕША – разказ на Рени Васева
В апартамента на г- н Д.Д. беше винаги сумрачно. Три спални, всекидневна, трапезария и кухня, с високи тавани и прозорци, обърнати в различни посоки. Към площад „Славейков“ гледаше всекидневната. Тя много обичаше сергиите с книги. Стотици книги и хора – разлистват ги, зачитат се в тях, оставят една, вземат друга… Всекидневната често се препираше със себе си кой щеше да купи книга и кой просто си губеше времето. Взираше се през пердетата, не виждаше добре, ядосваше се, че й пречат. Мечтаеше за изглед с блеснали от слънце стъкла.
Спалните и кухнята, от своя страна, съзерцаваха задното дворче, тесновато, но гордо със старата си череша. Тя се беше изкривила, клоните й – попрегърбени, но и тая пролет разцъфтя като младо момиче.
Черешата почти опираше до остъклената тераса на г-н Д.Д., който още помнеше как дойдоха другарите от домсъвета и лично свалиха дограмата, защото разваляла общия изглед на фасадата. Оставиха прозорците, подпрени на стената в коридора, и понеже апартаментът на г-н Д.Д. беше до стълбището, нямаше гражданин, който да не се беше оплакал от опасността стъклата да наранят някого. После, кой знае как, гневът на домсъвета утихна. Един съсед доведе зет си, за да сложат отново дограмата, която днес се ронеше, опечалена от всичките промени в този град.
Сумракът в апартамента се поддържаше от вечно спуснатите пердета. Те бяха тежки и прашни, затова и жената от социалния патронаж, която носеше дневния порцион на г-н Д.Д., не ги вдигаше. Самият Д.Д. нямаше нищо против да стои в полумрак – от ярката светлина го заболяваха очите.
*
Тоя ден, както обикновено, г-н Д.Д. се пробуди по тъмно. Успя да съблече пижамата си на сиви и сини райета, сложи си прана риза и дебелия пуловер, защото пролетта се случи непостоянна – ту топла, ту направо студена. А от вчера синоптиците вещаеха завръщане на зимата. Г-н Д.Д. беше слабоват, леко прегърбен и страдаше от някакъв вид ревматизъм, от който го боляха ставите. Особено коленете и особено нощем.
Та тоя ден г-н Д.Д. не успя да си намери чехлите. Погледна под леглото, дръпна нощното шкафче, порови из завивките – няма и няма. Затътри се бос по ледения паркет до всекидневната и затърси около креслото, в което обикновено седеше, гледаше телевизия или четеше книга с една голяма лупа. После реши да провери и във втората спалня, където някога спеше майка му. Тука му се случваше рядко да влиза, колкото някоя книга да вземе. Стаята приличаше на музей…
Тогава видя създанието да се подава зад едната завеса. Г-н Д.Д. реши, че още не се е събудил и че вероятно снощи е прекалил със сънотворните. Като да почваше да го боли и главата.
Създанието се измъкна изпод дантелата, кихна от прахоляка и повлече овехтелите чехли на г-н Д.Д. из стаята. Човекът не мърдаше, само гледаше и дори сякаш не мигаше. Очите му се насълзиха и той вдигна ръка да ги обърше, а създанието стана прозирно, та през него се виждаше част от мебелировката. Г-н Д.Д. беше човек със здрав разум, затова се примири с халюцинацията си, но понеже му стана студено на краката, трябваше да си вземе чехлите обратно.
– Виж, може би си добър за компания, но аз съм стар човек и не трябва да ходя бос.
Създанието се поколеба, после изхлузи чехлите и ги подритна към човека – пръстите на краката му приличаха на дървесни клончета. Останало босо, то се оцвети. Веднага се видя, че беше приело шарките на килима. Г-н Д.Д. се изненада от свежестта на боите и си припомни нещо, отдавна забравено – колко ярък беше някога животът му.
Отвън градът се размърда, трамваи издрънчаваха на светофара, чуваше се гълчава. Създанието каза с глух глас:
– Не мога да се прибера у дома. Съседите ви вчера ми отсякоха дървото, пречело им…
Г-н Д.Д. се изненада, не беше разбрал, че е имало сеч. Нямаше нужда да слуша обясненията на собствената си халюцинация, затова отдръпна пердетата и погледна. Беше забравил да си обуе чехлите, но не усещаше студа. Черешата наистина беше отсечена. Около трупа й бяха навели скръбно глави няколко червени лалета. Г-н Д.Д. не знаеше какво да каже, даже не знаеше какво да мисли. Изплаши се от онова, което сърцето му пожела на съседите. Но умът му строго го възпря, не беше редно, не беше редно…Г-н Д.Д. се обърка и дълго време се чуди кое всъщност не беше редно.
Създанието, попило шарките на килима, стоеше зад рамото на човека и тъжно кимаше. Г-н Д.Д. се обърна и също закима:
– Мъртво е дървото, наистина го няма.
Чак сега се взря с късогледи очи в халюцинацията си. Тя имаше голяма глава, разлистена в ситни къдрици, и тяло, досущ дънера на отсечената череша. Ръцете и краката й все помръдваха като клончета на вятър. Прозрението, че това е дървесно същество, се мярна в съзнанието на г-н Д.Д., но той го отхвърли като невъзможно. И все пак…
Човекът се затътри отново към всекидневната, зад чиито прозорци градът се беше разбързал бог знае закъде. Две стени бяха отрупани с книгите на г-н Д.Д. Имаше щастливи времена, когато той купуваше много и четеше с настървение. Всяка книга си знаеше мястото върху библиотечните рафтове от тъмен махагон. Библиотеката, както и тумбестият бюфет, се предаваха в рода му по наследство. Само дето майка му Ефросина редеше по тях чаши и чинии от скъп порцелан.
-Помня аз маман Ефросина – изрече създанието и протегна клонати ръце към книгите.
-Ама пък случих на халюцинация! – каза на глас г-н Д.Д. и изпъшка, когато се усети, че отново говори на непознатото същество. – Язък ми за всичките дипломи.
Г-н Д.Д. беше учител по математика.
Странното създание, което беше изгубило своя дом – отсечената череша, се настани във фотьойла срещу библиотеката, сякаш се готвеше за дълга беседа с г-н Д.Д. От своя страна, човекът някак примирено поседна на разклатената табуретка и попита:
– Нима сте се срещали с маман Ефросина? В кои години е било това?
Дървесното създание (г-н Д.Д. реши засега да не оспорва произхода на своя гост) размърда кривите си пръсти, като леко почукваше по страничните облегалки на фотьойла.
– Срещали сме се няколко пъти в различни моменти. Ефросина ме откри като дете. Не слизаше от черешата ми, така да се каже. Катереше се, кичеше уши с узрелите плодове, висеше с главата надолу, та докарваше до припадък бавачката си. Хубави години бяха, преди още войните да започнат…
Внезапно г-н Д.Д. осъзна, че съществото не беше плод на разстроения му ум. Беше си съвсем живо и съвсем съществуващо в измеренията на столичния апартамент. Все така бос, г-н Д.Д. стоеше неподвижен. Чехлите му лежаха между него и дървесното създание. То се протегна от фотьойла и ги побутна към човека. Г-н Д.Д. се обу толкова внимателно, сякаш стъпваше сред заложени мини.
Създанието заговори бързо, г-н Д.Д. едва смогваше да следи мисълта му.
– По време на бомбардировките Ефросина се криеше със сина си при мене…
*
…И ето, като във филм една жена тича надолу по стълбите и стиска ръката на уплашено момченце. Под палтото му се подават крачолите на шарена пижамка. Жената стиска силно и детето започва да се дърпа. После писва така, че стълбището откънтява заедно с воя на сирените…
*
– Но това не съм аз – каза объркан г-н Д.Д. – Аз ли съм това?
Обърна се още по-объркано към странното създание, което мълчеше точно сега, когато би трябвало да отговори…
Помнеше маман Ефросина, помнеше я изправена до голямата дъбова маса, до бюфета с кристалните сервизи, виждаше я как спуска плюшените завеси в спалнята, за да легне за следобедния си сън. Но сякаш гледаше с очите на мебелите. Г-н Д.Д. се разтревожи от този факт повече, отколкото можеше да признае.
Създанието отново говореше. Сега редеше думите бавно. Г-н Д.Д. осъзна, че му беше приятно да слуша…
*
…Ясно се чуват звукът на сирените и виковете на уплашените хора. Ефросина стиска ръката на непознатото момченце и се спъва надолу, надолу…
*
– И нали разбираш, че не можех да ги оставя? Приютих ги при себе си.
Г-н Д.Д. напрягаше памет и искаше да се види като дете. Сети се, че по чекмеджетата трябваше да има стари снимки.
– Къде съм бил през всичките тези години?
Дървесното спря разказа си, сякаш да даде време на г-н Д.Д. да си спомни сам. А човекът почувства такава умора, такава умора. Махна с ръка и отиде да си легне. Заспа тежък сън без никакви сънища. Зад гърба му остана съществото като спомен за халюцинация.
Събуди го приглушеното звънене на трамвай. Площад „Славейков“ шумеше, сякаш море разбиваше вълните си в стените на старата сграда. Г-н Д.Д., забравил за вчерашния посетител, се протегна сънено в леглото, полежа още малко, помечта си за времето, когато все още имаше куража да избира – и пътищата, и жените, и приятелствата. Изборите му бяха все премислени, все разумно скроени. Нито веднъж не навлезе в непланираното поле на неизвестното. Всеки миг от живота на г-н Д.Д. беше предизвестен.
– Не се упреквай, хубаво е да премисляме стъпките си в тоя живот – г-н Д.Д. чу гласа на дървесното създание и разбра, че нищо нямаше да бъде като преди.
– Мислех, че си си отишло – човекът се срамуваше да признае, че бе забравил странния си гост.
– Нали ти казах, няма къде да отида.
Тая сутрин създанието беше в тон със синьо-зелените цветчета на тапетите. Г-н Д.Д. отново видя ярките бои на един свят, изгубен вече през всичките изминали пролети и зими. Усещането го замая, той полежа още малко, за да му мине световъртежът. След това стана, обу чехлите, облече протрития халат и тръгна към кухнята. Тръгна, сякаш му предстоеше пътешествие в екзотична страна. Съществото се заклатушка след него върху своите стъпала като сплетени дървесни клончета.
Седяха на масата и мълчаливо гледаха през прозореца. Дворчето беше все още пусто. Трупът на черешата лежеше напреки на пътеката и за да влязат през задния вход на кооперацията, хората трябваше да го прескачат. Г-н Д.Д. видя как по лицето на дървесното създание се стекоха златисти сълзици, и се натъжи още повече.
– Слушай, – рече той, като упорито загледа своя странен гостенин. – Ще го измислим някак. За начало можеш да се настаниш при мене. Ще ти освободя големия шкаф на библиотеката. От чисто дърво е. Ще си седим ей тъй, както сме сега, ще си бъбрим. Ти ще ми разказваш за маман Ефросина. Не откривам себе си в никой спомен за нея. Виждам я все сама и все тука, в тоя голям апартамент с високи тавани и спуснати завеси на прозорците. Странно, нали?
Съществото се размърда на стола, изсумтя нещо неясно, като да прочисти гласа си, после каза :
– Хич не е странно. Маман Ефросина имаше две деца, но загуби едното.
– Къде го загуби ? – някак нелогично запита г-н Д.Д.
– На улицата. Брат ви намери играчка, която избухна в ръцете му…
И в тоя миг г-н Д.Д. най-после успя да види себе си…
*
…Ето го до вратата в спалнята на маман Ефросина, изпънал ръце до тялото, а потта се стича и смъди в очите му. Маман лежи, завесите, както винаги, са спуснати. На едно място се промъква прашен слънчев лъч и малкият Димо го проследява с поглед. В стаята се смесват миризмите на камфор и страх.
Маман Ефросина не го и поглежда, само разклаща камбанката, сложена на шкафчето до спалнята, и прислужницата отваря вратата. Тежката врата го блъсва в гърба, заболява го. Маман Ефросина махва с ръкa:
– Изведете го, моля, веднага го изведете!…
*
… В кухнята слънцето беше заблестяло по-ярко. Г-н Д.Д. мислеше, че и неговият живот е една отсечена череша. От болката лицето му побеля. Тогава създанието го хвана за ръката. Кожата на тази ръка приличаше на изсъхнала дървесна кора, но в сините изпъкнали вени още течеше живот.
– Ще остана, – каза създанието. – Може заедно ново дърво да отгледаме.
Г-н Д.Д. кимна. Лицето му доби цвят, нещо повече, поруменя от удоволствие. Създанието, от своя страна, се оцвети в яркочервено, досущ сладък плод от череша.
Рени Васева
