МАЛЪК ПЪТЕВОДИТЕЛ СРЕД ЛАБИРИНТИТЕ НА ПРОБЛЕМИТЕ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ – рецензия на Крум Гергицов

В  Русе има много поети, белетристи, сатирици, драматурзи, т.е. автори от различните жанрове на литературата, но  малко, да не кажа никак са тези, които представят един стар жанр – есето.

Георги Иронов е автор, който изцяло се е посветил на него. Досега е издал пет книги  с есеистика – „Вървейки по пътя за там“ /2001/, „Думи за това и  онова“ /2002/, „Поглед към безкрая“ /2006/, „Неполиткоректни  размисли“ /2016/, и „Неполитко-ректни размисли №2“ /2020/.

В края на 2023 г. се появи шестата му  книга – „Есета“, на изд. „Дема прес“, Русе.

*

Във всички есета, написани от Иронов се чувства осезаемо духът на многото прочетени книги, откриваме енциклопедич-ната култура на един човек, който  проявява любопитство  и интерес към различни клонове на знанието, човек, който умее да анализира, синтезира и най-вече да осмисли видяното, чутото, прочетеното и да го преосмисли във формата на есето.

В последната си книга той разсъждава върху различни явления не само случващи се в нашия български живот, но и въобще в  съвременния ни свят.

В 38 текста той се спира на различни социално-икономически, политически, културологични, философски и нравствени проблеми на днешното общество. Затова есетата му са навлизане в сферите на социологията, политологията, културологията. По-точно,  той борави с инструментариума на тези науки.

Проблемите за живота и смъртта, за старостта и младостта, за богатството и бедността, за щастието и нещастието, за истинската и мнимата култура, за класи-ческото и модерно изкуство, за човешката обич, но и самота, за живота на обикновените или простосмъртните и този на „звездите“, за истинските и набедени интелигенти, за техническия прогрес, но и природния живот, наследен от векове в цивилизацията, за сегашния ни живот, но и за „светлото бъдеще“, за песимизма и оптимизма в отношението ни към този така динамичен и непрекъснато променящ се свят – това са част от въпросите, които повдига Иронов в своята книга. Затова бих определил неговия есеистичен сборник като малък пътеводител сред проблемите на света.

*

Днес по всички проблеми в съвременното ни общество дебатират многобройни специалисти – политолози, социолози, изкуствоведи, политици.

И тях ние непрекъснато слушаме от радиото, телевизията, пресата, социалните мрежи. Слушаме ги до втръсване. И парадоксалното е, че един човек от т. н. „простосмъртни“ люде се осмелява и той да каже своето мнение, да извиси глас. Но това той прави не с кресливи голи публицистични слова, а с есеистика, солидна подплатена и подкрепена от стародавните мнения на известни философи и писатели, историци и политически дейци. Именно техните разсъждения по даден въпрос са втъкани в есетата на Георги Иронов. Така той съединява в изказа си сблъсъка на традиционно-консервативното мнение с това на модерното мислене по даден въпрос.

Тази  комбинативност прави есетата му не голословна публицистика, а промислено мнение, което е солидно аргументирано, а не толкова спонтанно изречено.

Всички есета оформят едно категорично становище на Георги Иронов: той не е за крайните, революционно-екзалтирани мнения по въпросите за историята и настоящето на света и респективно на България.

Затова в неговите творби има добри чувства към необходимостта от техническия прогрес, но не пести и тревогата си от неговата травмираща роля за дехуманизира-нето и обезличаването на човешката личност; доста са размислите му за историята и нейния днешен объркващ и тенденциозен прочит; възмущава се от пренебрегването на традиционни ценности в поведението на българина и заменянето им с модерни образци в стил „криворазбраната цивили-зация“; говори за живота  на „звездите“ и този на „простосмъртния човек“; осмелява се да нададе глас за крещящите промени в разбиранията ни за това що е „свобода“, „демокрация“, „свободно слово, „тоталитаризъм“. Всичко е объркано и деформирано!

*

В края на книгата, във финалното есе, посветено писателя Джордж Оруел, Иронов заявява: „Четейки Оруел трябва да се замислим докъде е възможно да стигнем при днешната деградация на обществото и широкото навлизане в живота ни на цифр-овизацията и изкуствения интелект. Докъде се простират границите на човешката свобода и дори да преосмислим отново понятия като „демокрация“, „ хуманизъм“ и „ култура“. В това отношение, като емоционален патос и нагнетеност на мисълта, от есетата на Георги Иронов ми звучи вика на френския философ Жан-Жак Русо – „Назад към при-родата!“.

В своята книга той не само влиза в дебрите на политиката, социологията и публи-цистиката, но се показва и като пристрастен почитател на литературата и живо-писта. Определено знам колко много чете разнообразна художествена литература и какви точни разсъждения има той върху прочетеното. Изобразителното изкуство е другото му пристрастие. Есетата му, посветени на литературата и живописта насищат книгата с един „разведряващ“ въздух на размисли за високодуховното и художественото. „Разведряване“, което ни въздига високо от жестоката проза на живота и социалните проблеми, анализирани в други есета от книгата.

*

Интересни и показателни са есетата му за Марк Валерий Марциал, Плиний Млади,  Рюноске Акутагава, Джордж Оруел. Той ни открива автори и проблеми, за които малко се говори или са неизвестни като факти.  Размислите на Иронов за литературата и изкуството не звучават като предъвквани истини, в тях има и неочаквани открития, и наблюдения като съжде-ния, като факти.

И все пак  един основен патос пронизва атмосферата на всички есета: това е страхът, гневът от дехуманизирането на света, страхът от унифицирането и обезличаването на индивидуалността на днешния човек. И това като плод не само на ускорения прогрес, но и на нашите развилнели се нрави като страст да се пригодим към модерното, технологично-новото.

Едно от есетата му завършва така: „Навремето големият учен Рене Декарт заявил: „Аз мисля, следователно съществувам“. Днешният свят твърди друго. Аз получавам лайкове – следователно съществувам“. Колко остроумно казано!

Наскоро ми попадна едно изказване на големия наш поет Стефан Цанев, публикувано в интернет. Там той възкликва: „Мен не ме е страх от изкуствения интелект, страх ме е от изродения интелект“.

Мисля, че тези думи на Поета изразяват и тревогата  в есетата на Георги Иронов.

Крум Гергицов