„ПО СТЪПАЛАТА“ – ВЪЗХВАЛА НА КРАСОТАТА – есе-рецензия на Иванка Павлова
За пореден път аз и Ирина се изкачваме по стръмните пътеки или по стълбите в Ботаническата градина в Балчик. Спомням си как уплашено ме погледна, когато в Двореца предстоеше да се изкатерим по стълбата, водеща към горния етаж, а аз почти безмилостно заявих, че непременно ще покори и този Еверест, защото там ще види един куп интересни неща. И Ирина се справи.
Същата тази жена и сега, без да се оплаква, преодолява стръмнината. Но аз дори не подозирам какво бушува в чувствителната ѝ душа. Как попива необикновената хубост на всяко кътче от този истински рай: екзотични дървета, пищни цветя, алеи с рози, кокетни сгради, приютили благодарните почиващи, които ще отнесат в душите си спомена за десетината вълшебни дни, преживени тук.
*
За моя огромна изненада само няколко дни след края на почивката Ирина сподели с мене, че е написала поема – плод на видяното и преживяното през лятото. Аз се почувствах наградена, защото с тревога си мислех преди това, че се е измъчила и може би малко се е разочаровала от вида на плажа. Когато получих текста, потънах в написаното, посветено на кралица Мария – с благодарност за нейното преклонение пред магията на морето и пред чудото на земята, дарила ни с уханни цветя, с неописуеми гледки.
Още в самото начало на поемата читателят се среща с онези неща, които са поразили чувствителната душа на поетесата: чуруликането на птиците, гигантските секвои, църквата, в която впечатлителната кралица е говорила с Бога. И е поразен от умението на авторката да усети по свой неповторим начин света край себе си. Когато стигнах до стиха, в който вълните на морето са наречени хор от псалмочетци, си казах: „Внимание!“.
Аз не харесвам самоцелните метафори, целящи да поразят с неочакваността си. Но се оказва, че и най-странните на пръв поглед образи в поемата са не само проява на оригинално възприемане на света, но и обогатяват нашата представа за него, добавяйки неочаквани нюанси: зелените кулиси на дърветата, бодливите боздугани на кактусите, замлъкналите чучури, ажурните сенки, водата – „бодлива и сатенена“, бухлатите клони, въздишката на стария мост, сянката, която е „хладна и копринена“, и още, и още…
*
Необичайна е тази поема. Безсюжетна. Но богата на природни картини и на душевни състояния. Тук присъстват и гигантската магнолия, и атмосферата на Двореца, и безмълвният разговор с Мария, и Алеята на виното – повод за възхвала на напитката на безсмъртните, и славеевата песен, и водата, която е привлякла вниманието на авторката и е заслужила нейната възхвала.
Особено ме очарова онази част на творбата, която започва със стиха „Вита стълба към спомена води“. В нея оживява образът на кралицата – изящна, нежна, мъдра. Жена с душа на поетеса и художничка, предана майка, ценителка на красотата, отговорна към всичко и към всички, щедро дарена от съдбата и същевременно осъдена да понесе най-непоносимото – загубата на дете…
И ето отново ме връхлита ароматът на преживяното от Ирина, претворен в слово:
По стъпалата стъпва вечерта.
А хоризонтът своята черта
отдръпва в синевата гаснеща с печал.
И всекидневният безгрижен карнавал
на парка уморено гасне
и месец в небосвода блясва…
Напълно естествено е в душата на поетесата да се прокрадне и тъга, защото предстои раздяла с това вълшебство:
А шепнеха за сбогом дървесата:
„Отнасяш на зефира чудесата,
отнасяш на небето чисто гланца,
на розите надменни танца,
предчувствието притаено на лозата,
приятелството с храсти непознати…“.
И следва поклон дòземи пред „цялата замайваща магия“, оставена като скъпоценно наследство от Мария и подарена на нас и на онези, които ще ѝ се насладят след време.
А поемата на Ирина Александрова ще продължи да разказва за миговете на възхита, преживени в един рай, сътворен от човешки ръце.
Иванка Павлова
