С ПРИКАЗКИ СРЕЩУ ДРАКОНИТЕ – рецензия на Станислав Марашки

Не е епохално откритие, че детската литература е един от основните възпитателни фактори в детска възраст. Чрез нея подрастващият човек се запознава с различни идеи и получава първите уроци по развитие на въображението. Тласък получава и творческото мислене, независимо от това дали детето е с природо-математически или хуманитарни заложби. Най-важна си остава, обаче, неусетната инфилтрация в съзнанието му на морални ценности и качества.

За Дими Борисова появата на книгата за деца „Приказки. За всекиго по нещо” (изд. “Многоточие”, С. 2025) е естествено продължение на нейния поход към морално извисяване, предприет с нейното творчество за възрастни. В този смисъл може да се каже, че е сменен и приземен до детското съзнание само инструментариумът, но целите си остават същите. Текстовете в книгата са ясни и достъпни, личностите и сюжетите са понятни, а поуката произтича естествено от постъпките на героите, без да бъде самонадеяно доктринирана или налагана.

Много от творбите в сборника са кратки по обем и притежават ясна и логична структура. Изключение прави „Спомени за Дари”, където преднамерената фрагментарност съответства на естествената хаотичност на човешката мисъл, причинена от задъханото и красиво безредие на спомените.

В „Приказка за бедната жена” малкият читател се запознава с историята за бедна самотна жена, която живее в нищета със своето гладно и мръзнещо от студ дете. В отчаянието си тя се моли на Бога за избавление. Един мистериозен глас ѝ показва пътя към огромна къща с несметни богатства и ѝ казва да вземе каквото пожелае, но да не забравя „най-важното“.

Жената грабва злато и скъпоценности, но в бързината забравя детето си вътре. С времето тя заживява като царица, но очите ѝ остават празни и потъмнели, лишени от радост и любов. Когато умира, душата ѝ остава бедна и нещастна, блуждаеща по света, и показвайки, че богатството не може да замести човешката обич.

Основната тема в приказката е цената на материалното богатство, която естествено се преплита с тематичните мотиви за алчността и материалната нищета. Приказката внушава, че преследването на богатство за сметка на най-близките води до вътрешна празнота. Посланието е кристално ясно: любовта и грижата за близките са по-ценни от златото и скъпоценностите.

Повествованието притежава ясна и изчистена структура: в началото бедната жена и детето страдат от глад, а в процеса на сюжетното развитие жената намира къщата с богатство, грабва златото и оставя детето. Тогава започва да живее охолно, с което формално разрешава проблема, зададен първоначално в сюжета.

Тук, обаче, възниква нов, още по-страшен проблем: душата ѝ остава празна, а след смъртта страда. Конфликтът е вътрешен и външен – бедност та се възправя срещу алчността, а жаждата за богатство води битка срещу любовта.

Умело са вплетени елементи на изненада и драматични обрати: вратата се затваря, а детето е изоставено.

Прави впечатление, че макар и приказката да е предназначена за детската аудитория, главната героиня не е елементарен и преднамерено опростен персонаж. Бедната жена, която се явява протагонист в разказа, е трудолюбива и отчаяна, но алчна. Нейната антитеза е детето, което е невинно и зависимо. Богатството е представено почти като „магически герой“, който привлича и прелъстява, но съсипва. Жената не се променя по същество : макар да се окичва с външните атрибути на богатството, тя повдига равнището само на материалния си бит, но духовно остава бедна.

Езикът е достъпен за деца, с ясни описания на страданието и богатството. Има повтарящи се фрази („Моля те, Боже“) и директни диалози с гласовете, които придават напрежение и ритъм.
Разказът е средно дълъг, подходящ за деца над 10 г. Повтарящи се мотиви и числа („девет минути“) поддържат напрежението. Емоционални сцени и описания стимулират въображението и съчувствието.

Показателна е и символиката в текста.

Богатството символизира алчността и материалното щастие, детето – невинността и истинската човешка ценност. Вратата, която се затваря завинаги, е символ на непоправими грешки. Магическият глас представлява шанс и предупреждение, което героинята игнорира. Поуката е ясна: богатството не заменя любовта и грижата за близките, алчността води до вътрешна празнота.

Приказката приучва към състрадание, отговорност и духовни ценности.

В приказката „Един ден мине, друг дойде” централни персонажи в историята са хитрия Лисан и Заека, които постоянно се надхитряват. Между тях се разразява и структуроопределящият конфликт. Антагонистът Лисан се опитва да хване и изяде протагониста в лицето на Заека, но винаги бива измамен чрез хитростта и уменията на Заека, който успява да се спаси от капани, пожари и опасности.

Приликата с популярния руски анимационен сериал ‘’Ну, погоди!” е само формална. В сценария на „Ну, погоди!“ сценаристите Феликс Камов, Аркадий Хайт и Александър Курляндски не целят морална развръзка, а забавление с доминиращия в литературата мотив за победата на Доброто над Злото, на слабия над силния.

В приказката на Борисова развръзката е както сюжетна, така и морална: в крайна сметка Заекът си заживява спокойно в гората, а Лисан остава наказан и разочарован. Разказвачът ни учи, че умът и хитростта могат да бъдат присъщи и на тези, които привидно априори са създадени да бъдат жертви и че с тези свои неподозирани качества те могат да надвият грубата сила и вроденото лукавство.

Формално погледнато, основната тема тук е хитростта, надхитряването и умението да се използва интелекта вместо грубата сила. Приказката показва, че умът, хитростта и изобретателността могат да надвият агресията и опитите за доминация. Опитвайки се да се надхитрят, Заекът и Лисан минават през множество перипетии: капани, измами, приключения и изпитания. Текстът се различава от останалите с множество обрати и комични ситуации, които задържат вниманието и облагородяват сюжета и поученията, произтичащи от него.

Повествованието е обогатено и с някои второстепенни герои: орелът, дроздът, други животни, които оказват помощ или участват в ситуациите. Заекът се развива като стратегически мислещ герой, докато Лисан остава наказан от собствената си алчност и невнимание.

Като цяло езикът е достъпен и с чувство за хумор, подходящ е за деца. Има повторения („един ден мине, друг дойде…“) и диалози, които улесняват четенето и поддържат ритъма на историята. Използват се звукови ефекти („трак-тра-татрак“) за комичен ефект. Животните са антропоморфни и символизират различни черти: Заекът – ум и хитрост, Лисан – алчност и гордост. Орелът и дроздът символизират помощ и знание. Скалата, огънят и пиперът са препятствия, чрез които се показва съобразителността на героите.

В „Приказка за Истината и Лъжата“ Истината и Лъжата се срещат – Лъжата е красива, самоуверена и привлекателна, а Истината изглежда слаба и скромна. Лъжата кани Истината на обяд, демонстрира своя блясък и контрол, но накрая Истината тихо признава присъствието си, показвайки своята постоянна стойност. Приказката учи, че лъжата може временно да впечатлява, но истината винаги съществува и има своята сила, дори когато не е видима. В края на приказката за малкия читател става ясно, че истината съществува дори когато е незабележима, и че лъжата, макар и да впечатли временно, не устоява на ударите на Времето.

Приказката учи децата да разпознават ценностите и да се смиряват пред истината.

Любопитен е образът на един второстепенен герой : сервитьорът, който сякаш се опитва да „подреди“ конфликта. Истината не се променя съществено, но показва своята стойност чрез присъствие и търпение, докато Лъжата демонстрира повърхностна сила.

В приказката „На път за Рая” изскачат достъпни за детското съзнание социални мотиви. Историята е следната: в едно село живеел богат, но скъперник чорбаджия, който жестоко се държал с ратаите и бедните, а раздавал богатството си само за празници на свои равни.

Един смел просяк на име Петър успял хитро да изпроси хляб от него. Когато чорбаджията се разболял и се оказал пред смъртта, Ангелът и Дяволът му показали тежестта на добрините и злите дела в живота му. Чорбаджията получил време да се поправи, започнал да раздава богатството си справедливо, помагал на бедните и се трудил честно. След години, вече остарял и умрял, бил посрещнат в Рая от Господ, осъзнал важността на милосърдието, търпението и мъдростта, и си отишъл доволен, защото бил научил най-важните уроци от живота.

Приказката налага като ценност моралното израстване чрез труд, търпение и милосърдие. Малкият читател разбира, че богатството и силата сами по себе си не дават щастие, а истинската ценност е в добродетелите, справедливостта и помощта към другите.

За художествените внушения в текста много помага и ясния строеж на сюжета: той е линеен, притежава ясно и стремително начало, в което богатият чорбаджия отблъсква с несправедливото му отношение към ратаите и бедните, после продължава с развитието на сюжета, при което смелият Петър взема хляб чрез хитрост, а най-накрая идва и болестта на чорбаджията, която му дава шанс за поправка и душевен катарзис.

При кулминацията чорбаджията променя живота си, раздава богатството и се учи на милосърдие, а на финала човекът умира смирен и влиза в Рая. Конфликтът е външен (чорбаджията срещу бедните) и вътрешен (чорбаджията срещу себе си и собствената си алчност). Борисова предава всички тези факти с помощта и на имагинерни герои като Ангелът и Дяволът, които са символични фигури, които оценяват добрините и злостта.

Писателката си служи с ясен и описателен език, който изцяло е в стилистичния регистър на народната приказност, подходящ за деца и млади читатели.

Съществено е, че диалозите и драматичните описания на действията усилват напрежението и моралния урок. Текстът е относително дълъг, с множество сцени и епизоди, които поддържат интереса. И тук се използва обикнатият похват на повторението и детайлните описания, за да се подскажат по-ясно моралния подтекст и да се предаде по-точно еволюцията на героя.

В „Най-истинският празник“ авторката се завръща към спомена си от детството, когато Денят на българската писменост е бил най-вълнуващият празник за учениците. Тя описва подготовката за манифестацията – цветя, тоалети, рецитации и награди за отличници. Съвременният читател в ученическа възраст с любопитство би преоткрил и радостта от участието си в празника.

Спомените следват Разказвача чак до зрелостта му, когато празникът носи същите трепети, но вече по повод абитуриентския бал. По-късно тя наблюдава същите вълнения и у сина си, когато той участва в манифестации. В текста се откроява топлата връзка между поколенията, уважението към традицията и гордостта от българската писменост.

Празникът е представен като най-истинския от всички, защото събужда радост, гордост и спомени от детството. Този текст се отличава от останалите с близостта си до съвременното светоусещане. Негова своеобразна кулминация представлява вълнението,съпровождащо дефилирането с лентата „отличник”, което закономерно се заменя с вълнението на абитуриентския бал.

Тогава трепетът се пренася върху сина на женския Разказвач, който участва в празника, а в края Разказвачът наблюдава празника отстрани, осъзнавайки неговата дълбоко лична и същевременно национална стойност.

Тази приказка в най-голяма степен от останалите разбива и разширява жанровото определение за приказката, тъй като с приглушен публицистичен патос структурира възпоменание на личните и колективни празнични традиции на училището, свързани с Деня на българската писменост.

Очевидна е идеята, че празничният дух на 24 май има дълбоко емоционално значение, тъй като събира поколенията, възпитава чувство за гордост, радост и уважение към образованието и родината. Авторката внушава, че истинската стойност на празника е в емоциите, традициите и спомените, а не в суетата или материалните аспекти.

В „Приказка за щастието“ щастието се чувства самотно и пада в яма в гората.

Първите хора, които среща, искат материални придобивки като богатство, власт и лукс и забравят за него след като ги получат. След това идва добър човек, който помага на Щастието, без да очаква нищо в замяна. Щастието остава с него, а човекът живее щастливо. Тайната на неговото щастие е добрината, извършена с чисто сърце и без корист, която привлича истинското Щастие и го прави трайно.

Като протагонист Щастието е твърде оригинален персонаж. То търси своя „достоен притежател“ и изпитва тъга и самота, защото не може да бъде ценено от първите хора.

Тук впечатлява, че действието не се извършва в определено конкретно време, което му придава алегорична стойност.

В композиционно и структурно отношение книгата на Борисова си служи най-често с линеен разказ, който рядко бива усложнен с ретроспекция така, както това е приложено в „Най-истинският празник“.

В други случаи тя залага на хронологична и ясна последователност на събитията (Приказка за щастието), на линеен разказ с един главен конфликт, разрешен чрез диалог между девойката и мъдреца. (Обидата), има един случай който разказът е линеен, но с епизодични препратки, какъвто е диалогът с чаплата в „Приказка за талантите”. В нейната галерия от образи срещаме както живи и реалистични герои, така и персонифицирани и алегорични, които подпомагат алегоричното извеждане на поуката и нравственото обобщение.

Книгата „Приказки. За всекиго по нещо” се отличава с тематично многообразие, което държи будно читателското съзнание.

В „Най-истинският празник“ става въпрос за празника на българската писменост и личните преживявания на разказвачката, като идеята тук е значението на училището, родителската подкрепа и личното щастие чрез постижения.

В „Приказка за щастието“ темата е търсенето и съхранението на щастието., като се внушава идеята, че истинското щастие идва чрез добротата и безкористните действия.

В „Обидата“ е изведено на преден план справянето с обиди и негативни емоции. С голяма психологическа дълбочина е посланието, произтичащо от действието, звучащо като морален апел: „Не приемай обидата, за да не те нарани! Нека тя да остане при този, който я е поднесъл”.

Мотивът за съревнованието и егоцентризма е въплътен в „Приказка за талантите“. За малкия читател е важно предупреждението, че прекомерното самочувствие и гордост могат да доведат до неуспех.

Всеизвестна е максимата, че за децата трябва да се пише като за възрастни, но по-добре.
Не случайно авторът на “Хрониките на Нарния” К. С. Луис казва: „Книга, която не си струва да бъде прочетена от възрастни два пъти, не си струва да бъде прочетена от деца веднъж.“ По темата се изказва даже и Алберт Айнщайн, който простичко, но дълбокомислено заявява: “Ако искате децата ви да бъдат интелигентни, четете им приказки. Ако искате да бъдат още по-интелигентни, четете им още повече приказки”.

Общото впечатление от книгата на Дими Борисова „Приказки. За всекиго по нещо” е, че оптимизмът на слабите, победените и честните не е безпочвен. Затова, с риск да прекаля с позоваването на авторитети, бих желал да напомня какво пише философът-писател Г. К. Честъртън: “Приказката не разказва на децата, че дракони съществуват. Децата вече знаят, че дракони съществуват. Приказката им казва, че драконите могат да бъдат победени”.

Могат ли, наистина, да бъдат победените злите дракони? Нека оставим отговора на децата, които ще прелистят с нежните си пръсти тайнствените страници на книгата „Приказки. За всекиго по нещо”…

Станислав Марашки