ЗДРАЧ И ШЕПОТ – поезия на Людмил Симеонов

НА ЧИСТО

Живота си да можех да препиша
на чисто и без грешчица дори!
Бих си спестил тревогите излишни,
терзанията нощем до зори,
възторзите наивно-романтични,
заблудите с горчивия им плод,
кумирите, в които съм се вричал…

Но щеше ли да бъде МОЙ живот?

ДУБЛЬОРЪТ

Ти винаги оставаш непознат,
а славата при другия отива,
от него се възторгва този свят –
за тебе е утехата горчива,
че можеше да бъдеш първи ти,
да се окичиш с неговите лаври
и тебе да посрещат с литаври…
Съдбата тази участ ти спести
и нея никога ти не оспори –
навярно справедлива беше тя:
в живота има винаги дубльори,
дубльори няма само в любовта.

СРЕДНОЩЕН ГОСТ

Дъждът е моят най-голям приятел.
Когато самотата нокти впие,
той ще почука тихо на вратата –
по чаша вино двама да изпием.

Ще помълчим, заслушани във себе си,
ще си припомним своите скиталчества,
ще капят ябълки тръпчиво-есенни,
като комети ще угасват в здрача…

Така ще се изнижат часовете
и ще си тръгне той, и ще остана
със сенките на мъртвите поети
в нощта, с дъждовен шепот разлюляна.

ПРОЗРЕНИЕ

Какво постигна ти до тук, какво?
Признание, пари, богатство, слава?
Как всичко туй безследно отминава,
тъй както и самият твой живот!

А истината късно май прозрях,
че тази е едничката награда:
на този Божи свят да се порадваш,
преди да се превърнеш в шепа прах!

ПЪРТИНА

Снегът дойде. Душата изранена
ще бъде с него дълги часове.
Камбаните на детството у мене
звънят отново с чисти гласове.

Витае дим – безпаметен и нежен
и се разтапя бавно в утринта.
За кой ли път една пъртина снежна
от моя праг ще тръгне към света.

ЗИМА

Над мен отново зима се надвесва,
дали ще е последната ми тя?
И питам се: дали живял съм честно?
Дали ще ме запомнят с доброта?

А нямам отговор. Ята от врани.
Навява преспи зимата навън.
И пак отеква селската камбана,
за кой ли път – със погребален звън.

ЩЕ СЕ ЗАВЪРНА…

Ще се завърна там, във моя свят,
където всичко е безкрайно просто.
И ще затвори своя кръговрат
животът ми – без драми и въпроси
какво получих и какво съм дал.
… Ще слушам как край мен жужат пчелите
и вишнев цвят ще озари очите ми
със светлина от нежност и печал.
Ще ме люлее мъдра тишина,
ветрец ще вейне, гълъб ще изгука
и ще изплаче във една сълза
сърцето всичко, свирало дотука.

ЗДРАЧ И ШЕПОТ

Цъфтят димитровчета в двора
и пак е есен,
пак е есен…
Въздъхва тихо от умора
лозницата, във сън унесена.

Камбанен звън. И бавно мръква.
Тълпят се сенките край мене
и аз, огнището си стъкнал,
край него кротко ще приседна.

Не чакам никого и нищо.
В душата – само здрач и шепот.
Ще тлее пламъкът в огнището,
додето се превърне в пепел…

ПАМЕТ

За всичко идва ред да плащаш ти,
защото после всичко се завръша:
тъй любовта, отблъсната преди,
след време ще потърсиш, ала късно.

И болката, узряла в нечий вик,
край който равнодушно си отминал,
в един неподозиран още миг
в сърцето ти ще трепне след години.

Добрата дума, дето си спестил,
ще тегне в гърлото ти като камък.
Трева прегазена зад теб лежи.
Тя също има безпощадна памет.

Людмил Симеонов

Из „Здрач и шепот“, автор Людмил Симеонов, АИ „Ценов“ Свищов, 2025

Подбор: Павлина Петкова