По време на 19-ия международен литературен фестивал „Полилог. Гласът на разума“ русенската публика се срещна със Здравка Евтимова и нейните „Каварненски разкази“. Разговорът, воден от доц. д-р Велислава Донева, скоро излезе отвъд представянето на новата книга и се превърна в размисъл за човека, писането и отговорността към думите.
Художничката и автор на текстове Елица Калоянова подготвя и представя за „Картини с думи и багри“ избрани моменти от вечерта. В тях Здравка Евтимова говори за противоречивата човешка природа и страха от привидната доброта, за отмъщението, което наранява онзи, който го носи, за младите хора и необходимостта литературата да открие пулса на тяхното време. Разговорът достига и до критиката като отговорност, до добротата, която не бива да се превръща в стръв, и до писателя, който многократно преминава през чуждата болка, за да ограничи нейната територия.
ЗДРАВКА ЕВТИМОВА ЗА ЗДРАВКА ЕВТИМОВА
На 7 октомври, в рамките на 19-и Международен литературен фестивал „Полилог – гласът на разума“, организиран от Международно дружество „Елиас Канети“, русенската публика се срещна в библиотеката с „Каварненски разкази“ на Здравка Евтимова.
Вечерта се превърна в топла среща между съмишленици и приятели, умело водена от модератора доц. д-р Велислава Донева, преподавател в Русенски университет „Ангел Кънчев“. Тя подчерта, че в книгата авторката съчетава необикновеното с разпознаваемите реалности на всекидневието, като изследва човечността в трудни обстоятелства, оцеляването в токсична социална среда, бедността и достойнството чрез жив диалог, емпатия и хумор.
С тънко чувство за хумор и самоирония Здравка Евтимова отговаряше на въпросите, зададени от водещия и публиката. Дали е необходимо да се вглежда човек в себе си, или е по-полезно да наблюдава какво се случва извън неговия мъничък личен свят; как се оцелява в чужда страна и богатство ли е за пишещ човек да се среща с характерите на бъдещите си герои на живо; кой е по-силен – авторът или неговият герой; как приключва едно произведение; какво ни чака в бъдеще и има ли изход от безумието на съвременния свят; четат ли младите хора; какво чете Здравка Евтимова в свободното си време… И още, и още… Времето беше спряло като часовник, вслушал се в него. Разбира се, вечерта завърши с позитивизъм, обещание за нови срещи и автографи.
Фестивалът „Полилог – гласът на разума“ се реализира с финансовата подкрепа на: програма „Култура“ към Община Русе, Гьоте институт – София, посолство на Република Австрия в България и партньори.
А ето и откъси от вечерта:
Здравка Евтимова за Здравка Евтимова
Не ми се е случвало да се самонаблюдавам. Не обичам да правя това. Около мен има много по-интересни хора, много по-интересни гледки. Знам дрехите си, знам как изглеждам в тях, знам как изглеждам, когато съм в градината, занимавам се с дърветата и съм до лактите в кал.
Много по-интересно ми е да срещам хора. Винаги си мисля, че е много хубаво да чуеш какво мисли човекът срещу теб, без да го прекъсваш.
Прочетох една мисъл в съчинение от 1580 година. Още тогава, макар психологията да не е била развита като наука, е написано:
„Ако гледаш човека в устните, значи се интересуваш от това, което казва. Ако го гледаш в челото, го плашиш.“
А какво учат йезуитите? Ако искаш да не подразниш някой висшестоящ, го гледаш в зоната под брадичката. По този начин нито ще бъдеш наруган, нито ще бъдеш уволнен, прогонен или прокуден.
За положителните хора в разказите
Когато хвалят един човек от всички страни, аз казвам: „Този човек не е за мен.“ Да е жив и здрав, разбира се, но ми изглежда безкрайно скучен.
А разказът е живот. Неслучайно той много често завършва, без ти да си му казал как да завърши.
Има ли живот само с положителни хора?
Не.
Човек е много положителен и върло отрицателен, стръмно отрицателен. Зависи какво от себе си ще покаже.
Тези дни отново четох съчиненията на монасите отпреди около петстотин години. В тях има едно такова изречение:
„Когато някой ти се усмихне, внимавай тази усмивка да не е само расото, костюмът.“
Защото обикновено усмивката е само костюмът, който скрива нещо черно. Ако усмивката е само по устните, тя не е никаква усмивка. Тя е подготовка за захапка.
Това ми е много интересно. Затова, когато ми се усмихне човек, винаги поглеждам дали има усмивка и в очите. Тогава може би човекът, който е пред теб, иска да ти даде нещо добро от себе си. А когато усмивката е само на устните, иска да ти даде лошата си половина.
Няма само добри и само лоши хора. Ние сме сплав от добро и зло. Това е като лекарството. В него има и отрова, но има и неща, които го правят по-сладко за преглъщане. Нека бъдем лекарството, което съдържа отрова, способна да убива раковите клетки, а не само сладостта, която храни раковата клетка и после ни убива.
Страхувам се от положителните, сладките и непрекъснато мили хора. По-добре бъдете лекарството. Нека обаче се усмихваме истински, защото истинската усмивка ни прави още по-честни и по-хубави.
Когато човек таи отмъщение в себе си, е като непрекъснато да има рана, която с дни не зараства. На кого вреди по този начин? На себе си.
А страхът какво е? В началния си етап той играе положителна роля. Например имаш някакъв симптом, отиваш на лекар, той ти дава лекарство и се оправяш.
Но когато страхът стане твой господар, тогава си годен само да бъдеш нечий слуга.
Когато непрекъснато се страхуваш от това и онова, от онова, което някой ще каже, тогава си готов да бъдеш слуга.
А ние не сме се родили, за да бъдем слуги.
Ние сме се родили, за да направим нещо с живота си.
Защо да отмъщаваме на някого? По-добре да живеем живота си, да постигнем нещо, да се събуждаме сутрин с удоволствие. Ето, днес прочетох тази книга, днес прекопах градината, днес събрах пари за подарък на близките си.
За младите хора и пулса на времето
Вече седма година имам отговорността да наблюдавам творческото писане на студенти от Тракийския университет.
Казвам ви с ръка на сърцето: България е гнездо на таланти.
Ако имат определени шест часа за творческо писане, те ще поискат да станат осем. Студентите пишеха по цял ден, от десет сутринта до седем или осем вечерта. Запознавахме се с подходи за изграждане на художествен образ: нестабилен разказвач, подход на сянката, подводния камък и други.
Правим и диаграма на таланта, което е много трудно. Около нея възникват много творчески спорове.
Нашите деца имат огромен талант и да казваме, че не се интересуват от изкуство, е неправилно. Важното е да им дадем свобода на изразяване.
Сега има една теория, все още спорна, за така наречената „past fiction“, музова проза. В какво се състои тя и защо я свързвам с младите?
Когато се четат последните два абзаца от книга на Хемингуей, в които двамата главни герои губят детето си, се наблюдава нещо интересно. Ако четеш този откъс на дете на възраст между осем и десет месеца, спокойно бебе, нахранено, сухо и щастливо, и го четеш бавно, то започва да плаче до посиняване.
И обратно. Ако му четеш Шекспир, „Love is not love“, или част от повестта на Чехов „Степ“, пак на бебе от същата възрастова група, което плаче до посиняване, то престава да плаче.
Каква е теорията?
Теорията е, че талантът на писателя е толкова силен и мощен, че в първия случай успява да възпроизведе пулса на човек, съсипан от скръб и печал. Във втория случай писателят и неговият талант са толкова могъщи, че успяват да възпроизведат пулса на човек, който усеща любовта, привързаността на любимия и свободата, безкрайността на природата.
Защо говоря за младостта?
Може би ние като писатели не сме създали произведения, които да наподобяват честотата на пулса на младия човек. Той е объркан. От една страна, се перчи, че знае всичко. От друга, не знае по какъв път да поеме в живота. Може би още не е създадена такава проза или поезия, която да въздейства по този начин на днешния млад човек.
Не, литературата в никакъв случай не е камерно изкуство. Просто подходът ни към младите и уменията ни да използваме най-новите технологии, за да достигнем до светоусещането на младостта, все още не са на достатъчно високо ниво.
Това означава, че пред нас има много място, много простор за работа и развитие.
За критиката
Когато давам критически бележки, те трябва да бъдат много добре аргументирани, така че човекът да не се почувства обиден.
Ако нещо силно не ни харесва, вземате цитат от този човек и след него давате три откъса от писатели, които са работили по същата тема. Така не му казвате: „Ти си некадърен“, а: „Виж какво са правили преди теб.“
Дори на дете да покажеш ръждива тел и злато, то ще види кое е по-хубаво. По същия начин показваш на човека възможността. Не го съсипваш. Просто му отваряш врата и му казваш да погледне натам. Обикновено човекът се втурва и чете.
Щом искате да пишете, трябва да сте готови да живеете без пари, издателите да ви връщат текстовете, да ви казват, че сте тъпи и не ставате за нищо, да ви се подиграват, а вие въпреки всичко да продължавате.
За да се подобрите, четете. Не само онова, на което се възхищавате. Четете и онова, което силно ви отвращава, за да можете да изградите литературния си вкус.
Едва когато сте го изградили, имате право да кажете: „Това ми харесва“ или „Това не ми харесва.“ Едва след като сте прочели книги, които са направили човечеството по-светло, имате право да давате такава критика. Не да сте прочели само „Винету“ и да казвате: „Това не струва.“
Когато отивам на среща, понеже много често ходя и в малки градове, хората ми подаряват свои книги. Аз ги чета още във влака, докато пътувам към дома. Ако не успея да ги прочета там, ги прочитам през следващите две вечери.
Обикновено се обаждам веднага на човека, докато впечатленията са още пресни в съзнанието ми. Не всичко, което съм прочела, е красиво. Но има красиви моменти, които ми спират дъха.
Обичам да чета рано сутрин. Това е най-красивото време.
За добротата като ценност
Разполагаме с различни средства и възможности да управляваме тази валута. Как? Като успеем по някакъв начин да управляваме добротата.
Тя всъщност е гаранцията, че човечеството няма да бъде заличено. Но ако я поставите като стръв, ще я изядат и човечеството ще си отиде.
Трябва по някакъв начин да я управляваме, да я предоставяме. Под доброта разбирам и времето си, и уменията си, и знанията си. Те трябва да достигнат до хората, които разбират какво са получили, а не до хората, които веднъж получили нещо, решават, че си им длъжен, и понеже си добър, идват отново, отново и отново.
Възможният подход е да видим дали човекът, получил подкрепата, я заслужава и разбира смисъла на лоялността.
Да бъдеш лоялен не означава да бъдеш верен, само защото ще получиш нещо от някого. Когато даваш нещо с очакването утре другият също да ти даде, това не е доброта, а сделка.
Затова, ако видим нещо красиво и добро, например цветето на съседката, нека отидем и да я похвалим. Така доброто, за което говорихме, ни дава светло поле за два часа. А два светли часа днес могат да бъдат половин час светлина утре. Както е известно: „Не се гаси туй, що не гасне.“
Тук има нещо друго, има обич към думите. Както майката учи детето си и е готова да направи всичко за него, така и преводачът прави всичко, когато превежда. Преводът е неговото дете.
Писателят го прави за себе си, защото не може да живее, без да пише. На преводача му плащат толкова малко, но той продължава.
Любимата детска книга
Въпрос на Татяна Савова от Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ в Русе, задаван на всички гости: Коя е любимата Ви детска книга?
Една от любимите ми детски книги е „Пипи Дългото чорапче“.
А внучката ми ме съветва:
„Бабо, не бъди глупава. Астрид Линдгрен е лъжкиня. Може ли дете да вдигне кон?“
Аз ѝ казвам, че когато човек много иска нещо, може да вдигне и кон.
А тя ми отговаря, че иска 1,80 евро, за да си купи шоколад, и че не иска кон.
За писателя и чуждата болка
Професии като лекар или социален работник са свързани с преки срещи с човешкото страдание. Как един писател се справя с него, когато трябва да го преживее четири пъти: когато го види, когато го осмисли като история, когато го напише и когато го редактира? Как се справяте с чуждата болка, която разказвате?
Не четири, а четиристотин пъти виждаш чуждата болка.
Когато видиш нещо, ти не само го опознаваш, а го разбираш. А когато го видиш, опознаеш и разбереш, можеш да се изправиш срещу него.
Точно това прави писателят.
Всеки път той се изправя срещу болката и срещу някое нейно измерение.
Затова не променяй един разказ. Напиши друг, поеми в друга посока. По този начин всеки човек в мислите си, ако не побеждава болката, то поне ограничава нейната територия.
Материала подготви и представи Елица Калоянова
Източник: уебсайт на Регионална Библиотека “Любен Каравелов” – Русе
