ЗЕМНИ ПЪТИЩА – хайбуни на Павлина Петкова
НА ПРАГА НА НОВАТА ГОДИНА
Снегът се сипе на едри парцали. Под пухкава завивка светът е притихнал.
в камината
отблясъци от въглени
гадаем бъдещето
ПО ПЪТЯ НА СВЕТЛИНАТА
Вятърът роши крилете на птиците, свисти в безлистните клони на дървета и храсти, а нощта е дъхава от последните окосени треви и чертае странни форми от сенки и лунни отблясъци.
Небето, снижено и близко, търси звуците на цикадите, а жабешкият хор отдавна е замлъкнал. Душата ми, разпъната между два върха – минало и бъдеще, танцува окрилена и следва пътя на светлината – от сърцето родена.
зове ме
прибоят уморен
на път
ПЪТЯТ НА РЕКАТА
Високо горе, където синьото сякаш е закачено на възбог, от цепнатината на скалите извира вода. Като тънко змийче се разлива и между камъни си проправя път малка рекичка. Колкото повече слиза надолу от планината, се съединява със свои дружки. Сега водите ѝ се стичат шумно, скачайки разпенени по камъните из коритото ѝ. Слънцето се отразява върху водните пръски, които носят свежест и прохлада. Бистри сълзи, сякаш на кошута, скачат водите надолу по склоновете. Но скоро ще се разстелят нашироко, успокоени в равнината.
Птичи песни съпровождат пътя на водата.
под стряхата гердан
ледунки
февруарско слънце
НАМЕСТО ЦВЯТ – ЛЕДЕНИ ВИСУЛКИ
В подранилата пролет прииждат силни ветрове. Хоризонтът прегърбен, смрачен, в примка стяга изгрева. Наместо цвят по клоните, ледени висулки са сграбчили сърцата на дърветата. За поредна година угасва надеждата за плодобер. Зовът на призивни камбани се втурва ураганно към далечни бели върхове да измоли слънцето за малко топлина.
От колко смелост се нуждае светът, за да оцелее?
Звук се носи от тъгата седемструнна. Но вярвам, надеждата ще оцелее на птичите крила!
пия светлина
от росните треви
денят ме зове
НЕОСЪЩЕСТВЕНИ ЖЕЛАНИЯ
Отражението на луната играе по морската повърхност и се превръща в хиляди отразени парчета, зареяни в причудливи форми. Морето пулсира в многоцветно огледало. А дали това не е отражение на собствените ми мисли и копнежи, които туптят в сърцето ми и се разпиляват на малки късове – отпечатък от друг живот? Но не мой! Аз съм тук, днес, сега! Лунен лъч чертае нишка – осветява пътя на душите, останали в царството на Нептун. Солени капки пълнят очите ми, сълзи на внезапно завалял летен дъжд.
реки и мечти
пътуват
към к(Рая)
АКО МОЖЕХ…
Ръце протягам да те докосна… Няма те! Как искам да се сгуша до топлата ти гръд… Да чувам смеха ти и онзи напевен трепет в твоя глас. Да усещам допира на силните ти ръце – пристан за душата ми. С поглед, изпълнен с най-нежни чувства, да ме изгаряш, а аз тръпнеща да въздишам от порив и обич. Да можех до теб да заспивам и в утрото твоя пролетен звън да съм.
Ако можех…
През улука времето изтича.
есенни листа-коприна
под краката
спомен за любима песен
Павлина Петкова
из “Земни пътища”, хайбуни, автор Павлина Петкова, изд. “Астарта”, Пл., 2024 г.
