ЗОКИЧ – разказ на Валентин Баров
Зокич, читателю, е мой приятел от комуната. Специален приятел. Той е Доайенът в нея. Не! Не е лидер – той е като всички останали, но е доайен. Просто е на 59 години, които суетно крие. Той е този, който храни момчетата. Готвач.
Странна история има Зокич. Ако трябва да съм искрен пред себе си – той самият е странна птица. Има собствено мнение за всичко. Винаги е прав. Дори когато греши. Никога не си признава грешките пред другите. Но!… Винаги споделя прегрешенията си пред Бог и го моли за прошка през деня за волните и неволните си грешки. Зокич е фин човек. Винаги е чист и поддържан. Да, разбира се, с дрехите „секънд хенд“, получени от Червения кръст. И играе шах перфектно… Но да не започвам от средата. Ето ви една история…
*
Когато войната в Босна започва през 1993, той, заедно със семейството си, емигрира във Франкфурт. Започват работа с жена си в ресторанта на един германец като обслужващ персонал. Трудно, но далече. Човекът се оказал коректен. Договор. Осигуровки. Но дотам. Подготовка в кухнята, белене на лук и картофи, миене на чинии. И така – 12 години. А Зокич, както казах, е фин човек. Чете, слуша класическа музика. Обикаля изложби. Обожава Ван Гог, Моне, Мане, Дега…
Имали планове. Да работят, докато съберат за собствена галерия на остров Драч. Драч е още един от островите, които Генуа е владяла – заедно с Хвар. На Драч те имат къща, която искали да направят картинна галерия. Обаче Зокич се разболял. Обикаляли какви ли не лекари. Всички вдигали рамене. Тогава той решил да спазва 40-дневна гладна диета. Гладувал 40 дни. Отслабнал с 40 килограма. Но вярвал, че Господ няма да му даде изпитание, през което да не може да мине с негова помощ и… оцелял. Върнал се в Драч. Ремонтирал къщата. Направил я галерия с модерен принт. Галерията заработила. Клиентите се тълпели. Създало се общество. Само че жена му отказала да се върне.
Та този същият Зокич разказваше: „Све е било добро, али сум бил един… Сезонът е два месеца, после нема никой. Мога само да шетам кучето и нищо друго. На 39 години започнах на хероин… После съм добил парѐ и съм почнал да правя кока-партита. Све са идвали. Картини, пиано бар, коняче „Хенеси“. Лепи девойки. Не е било въпрос да спра. Мислех, че го контролирам. Можех да спра винаги. Зареждах хладилника с храна и вода, хвърлях ключа у комшията и за 10 дена се оправях… но после почвах пак. Бях сам. Жена ми и дъщеря ми не се връщаха. Сам шетах с кучето сетер и това беше. Писна ми, продадох всичко, заедно с апартамента в Мостар. Купих голямо количество дрога и се отдадох на… не знам какво. Може би – самоубийство. Но Бог имал Друг план за мен“.
Полицаите проследили пратката. Хванали я. Вкарали го в затвора. Лежал 3 години нашият фин, образован красавец. Там решил да се прави на луд. Доказали, че не е и това му добавило още 3 години към присъдата. С добро поведение успял да излезе по-рано. Седнал и размислил: „Аз в този живот не мога да удържа“ – и избрал комуната. Избрал простия живот на събуждане с Божията воля. Съзерцаване на красивата природа. Радостта от калинките. Той от коне се ужасяваше. Най се радваше на смоците. „Знаеш ли, мой докторе… Най-волим да гледам как се реят орлите… и после да нахраня момчетата. А вечер да заспивам с музиката на Дворжак“.
„Животът, приятелю – ми казваше Зокич, – е това, което е всеки ден, който ти е даден. Без пропуск. Без „лезондрене“. В Библията, по-точно в Новия завет, е записано: „и вечер, като заспиваш, кажи: „Ако е рекъл Господ, утре, като се събудим, ще направим това и това!“
Лека нощ, приятели!
Валентин Баров
Из „Срещи“, Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022
Книгата се разпространява с благотворителна цел, средствата се даряват на Сдружение „Рето – Надежда“, за да се подпомогне общата кауза сдружението, автора и неговите близки – превенция и борба със зависимостите.
