АБСТРАКЦИИ – стихотворения на Ради Стефанов

*

Ела със мен. Да продължим нататък
към есенната прелест на годините.
Банкетът е по принцип твърде кратък
и твърде бързо е изпито виното.

Ела със мен. Донякъде. Докрая.
Дарявам те с безбрежност от илюзии.
Не вярвам всеки сън, че е нетраен
и само миг – усмивката на музите.

Ела със мен. Ще ти измисля празник.
Защо ли пееха среднощ камбаните?
Не беше сън. Не бе дори напразно
и вятърът разнасяше поканите.

Ела със мен. Към бялата ни есен.
Не съществува остров на блажените.
Но чувам нощем тази звездна песен
в нестихващия плач на неродените.

АЛЕГРО ВИВАЧЕ

Навярно вече нещо е започнало.
Навярно е добре да помълчим.
Притихнала е тази есенна безоблачност
в усмихнатите небеса на твоите очи.

Но вяла е без теб душата на градината
Не се проврях под цветната дъга.
Бродира екот в марша на годините
премръзнала камбана от тъга.

И някак много странно са гримирани
принцесите от звездния дует.
Но скаран съм с поредното умиране.
Аз нямам време; твърде съм зает.

И може би приключват тук заблудите.
Посях си вятър, може би – мъгла.
От тъмните оскъдици на лудите
най-тъмната оскъдица застлах.

Избирам си трасета през годините.
Белеят есенно миражи от слана.
Но трудните маршрути са изминати
И има там в тунела светлина.

АБСТРАКЦИЯ

На В

Рисувам си поредната илюзия,
защото знам, че някъде те има.
Усмихнати са сенките на музите
в палитрата със Алфа и Проксима*.

Не съм открил Орфей сред преродените,
но искам да умирам с Евридика.
Най-нежен е рефренът на сирените,
когато към внезапен риф ме викат.

В капчука са сълзите неизплакани.
Нагарчат липсите ти от солено.
Но тъмно е в душата ми от чакане
край ъгъла на кръглата вселена.

В скованата обител на скептиците
повтарям дълго, че съм те намерил.
Но знайно е – умират често птиците,
при полет между Нюкта и Хемера**.

Красива е поредната илюзия.
Понякога дори тъгата стихва.
Когато изоставиха ме музите,
тя тихичко в съня ми се усмихва.

*Най-близките до нас звезди в съзвездието Кентавър
** Богините на нощта и деня

ПРОЗОРЕЦЪТ СЪС СПУСНАТИ ПЕРДЕТА

„Бепросветно тече утрото
без светлината на твоите очи”
Павезе

В прозореца със спуснати пердета
отломките на спомените плуват.
В безсънна нощ бродира силуети
несбъднатия сън недосънуван.

В прозореца със спуснати пердета
трепти акорд от Лунната соната.
И гасне всеки изгрев безпросветно
на твоите очи без светлината.

В прозореца със спуснати пердета
замлъкнала е цялата вселена.
Събирам топлина от ветровете,
защото ми е пусто и студено.

В прозореца със спуснати пердета
посях мъгла от нощни булеварди.
Но няма те. И стихваше сърцето
в нестихващия грак на миокарда.

В прозореца със спуснати пердета
отдавна няма изгледи да съмне.
Една звезда престанала да свети
и тъмно е. И тъмно е. И тъмно…

ИЗМИСЛИЦИ

Измислям си оазис от миражите
и паля в небесата звездопади.
Титаник не е шанс за екипажите
в несъществуващото Елдорадо.

Измислици са вечните съзвездия,
линеещи в безбрежност и надежда,
когато заслепен към бездната
отново и отново се навеждам.

Измислици са тези отражения,
налягали в забравата на Лета*“
Измислям своя „Остров на блажените“
в несбъднат сън, пристанище и цвете.

Измислици са всички бледи есени,
които в своя делник съм намерил
и пеят ми сирените отнесено
фрагменти от копнежи и химери.

Измислям си, измислям си измислици,
пияни от безкрайност и от жажда.
Измислям си любими и орисници,
когато за пореден път се раждам.

ФРАГМЕНТ С БОТО ЩРАУС

Раздялата е път и смърт на живо.
Празнувам сам поредната раздяла.
С раздялата умира се красиво,
а после е студено и е бяло.

И винаги, когато неизбежно
нападне ме тъга по Евридика
по лунните пътеки с много нежност
докосвам чезнещата ѝ усмивка.

Ради Стефанов

Из „Дама Трефа“, второ прераб. издание, автор Ради Стефанов, „Студио 18“, Пловдив, 2023 г.